Джон Кларксън - Хавайска жега

Навсякъде из Островите имаше такива групи от хора. Според закона всички плажове бяха публично достояние. Щом човек стигнеше до брега, никой не можеше да му пречи. Ето защо местните хавайци, изгонени от строителните предприемачи на хотели, се настаняваха буквално пред вратите им. И вече всяко място, където имаше публичен достъп до плажа, беше почти винаги заето. Понякога цели семейства висяха около обществените тоалетни и държавните плажове по всяко време на денонощието.

Тримата мъже на Лиху се вместваха в този пейзаж. И тримата имаха бронзовия загар на местните жители. Бяха едри, намусени и достатъчно злобни, за да пребият всеки, който ги безпокои.

На малка ивица пясък в далечния край на парка, между палмите и вълнолома, те бяха разпънали палатка. Оттам виждаха корабите, които влизаха в кея, както и пристанището на Хило.

Лиху клекна пред палатката им. Чарли изчезна в мрака зад оскъдната светлина на газената печка, сложена на скалите пред палатката. На единия котлон имаше мръсен тиган, а на другия — кафеник. Пламъкът излъчваше бледооранжева светлина, която едва-едва озаряваше мъжете.

И тримата чакаха Лиху да заговори.

— Колко курса направихте?

Човекът, който се намираше най-близо до него, отговори:

— Четири.

— Лодката трябва да се върне утре по някое време, така ли?

— Да. Ще се върне, веднага щом разтовари. Ако дойде след свечеряване, ще изчакаме, докато се стъмни, за да натоварим следващата партида.

— Къде товарите?

Мъжът посочи към края на малкия кей.

— Той спира там. Ние закарваме пикапа долу и никой не ни притеснява.

Лиху кимна.

— Остават още два-три товара и това ще бъде всичко. Не чакайте да се стъмни. Започнете да товарите веднага щом лодката пристигне. И майната им на приливите. Кажете му да тръгне веднага. Искам да останете тук още ден-два.

Мъжете не казаха нищо, но всеки знаеше, че товаренето през деня ще увеличи риска.

Лиху ги огледа.

— Има ли проблеми?

Никой не пророни дума.

— Разопаковахте ли следващия товар?

— Да. Скрихме го в онези големи стоманени тръби на пристанището.

Лиху кимна.

— Камионите с останалото вече са паркирани на летището. Два са. Ще дойдат на зазоряване. Преди да е станало нещо тук. След няколко часа отидете на мястото и чакайте. Разтоварете камионите и сложете нещата в тръбите.

Хората кимнаха, а Лиху продължи:

— Ако можете да натоварите всичко на два пъти, направете го.

— Това ли е всичко? — попита единият.

— Да. После изчезвате.

Тримата отново кимнаха. Лиху огледа групата. Никой не се обади.

— Ще се наспите, когато всичко свърши.

Лиху се изправи и се отдалечи от пламъка на печката. Чарли излезе от мрака и тръгна след него.

Зазоряваше се, когато Хоторн престана да задава въпроси на Девлин. Тули задряма на стола. Девлин търпеливо изчака генерала, после започна да пита.

— И така, вие водите войниците от „Шофийлд“ дотук, за да се превъоръжат и да се обучават?

— Да.

— И това продължава вече осем месеца?

— Да — отговори Хоторн. — Нямаме гаубици, нито танкове. Само леко въоръжение. Обикновено изпращаме бригади в пълно бойно снаряжение. Щеше да бъде по-добре, ако товарехме старите оръжия в Пърл, вместо да влачим всичко дотук, но не мога да рискувам да оставя войниците невъоръжени, макар и за няколко часа. Донасяме новите оръжия тук, изпращаме хората, правим размяната и после транспортираме старите оръжия обратно на Острова.

— И ги пренасяте с кораби?

— Да. Това е най-евтиният начин.

— А как стигаше оръжието до корабите?

— С камион от Похакулоа до Хило или до военната база в Кайуахи.

— По Садъл Роуд?

— Тук има само един път, господин Девлин.

— И някъде по Садъл Роуд един от вашите камиони е разтоварвал един-два сандъка.

— Не е било възможно да изхвърлят ей така някой сандък. Трябвало е да ги разменят със запечатани. Със същите номера по описа.

— Предполагам, че е ставало така. Мъглата и дъждът около Хило са толкова гъсти, че не се вижда на повече от десет метра. Последният камион от конвоя е спирал, без другите да забележат. Но цялата работа не е могла да се осъществи без съдействието на вътрешен човек.

Хоторн не отговори.

— Кой е бил той? — попита Девлин.

— Работим по случая.

Девлин не беше в настроение да протака разговора, но сдържа гнева си.

— Докъде стига корупцията? — тихо попита той.

— Доста високо.

— Колко от вашите хора са замесени?

Хоторн се забави с отговора.