Джон Кларксън - Хавайска жега

Тя бързо излезе от залата и тръгна по коридора. Тоалетната беше заета, а отпред чакаха още две жени. Отсъствието на движение, чакането и неизвестността я влудяваха. Но сега всичко това изчезна. Лийлани стоеше на опашката, мислеше, планираше и използваше въображението си.

Тя влезе в малката тоалетна и веднага се приближи до автомата. Купи си един тампон, влезе в кабинката, седна на тоалетната чиния и внимателно извади тампона от картонената обвивка. После бръкна в десния джоб на късите си панталони и извади карфица. Лийлани имаше план. Отчаян, но все пак план.

Когато се замисли защо прави това, през нея мина вълна на страх — досущ електрически шок. Изведнъж някой удари с приклада на пушката по металната врата на тоалетната и стомахът й се сви. Лийлани тихо изруга, сетне извика:

— Излизам!

Когато се върна в залата, тя видя, че на мястото й седи Рейчъл Стийл. Възрастната жена я гледаше. Едва забележимо й направи знак с глава.

В момента Лийлани нямаше желание да се занимава с нея. Имаше работа. Трябваше да мисли. Но в пламенните сини очи на възрастната дама имаше нещо толкова настоятелно, че Лийлани не можа да устои.

Тя прекоси нехайно стаята и седна до Рейчъл. Мнозина спяха, а будните тихо разговаряха.

Само двама пазачи наблюдаваха седемнайсетте жени и трите деца. Лийлани започна да мисли за бягство. Но първо трябваше да обърне внимание на възрастната жена.

— Ти си следващата — тихо каза Рейчъл, без да я поглежда.

— Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че ще бъдеш следващата, която ще отведат.

— Защо мислиш така?

— Изненадана съм, че Кий още не го е сторил. Сигурно е зает.

— Направи ли го, ще съжалява.

— Добре. Бях убедена, че ако някой тук има смелост, това си ти.

Лийлани се обърна към Рейчъл, но не каза нищо.

— Пък и имам чувството, че работиш с Девлин.

Лийлани отново се уплаши и попита:

— Какво? Откъде ти хрумна?

— Не се притеснявай. Не мисля, че някой знае за това.

— Защо мислиш така?

— Ами, вероятно женска интуиция.

— Твоята интуиция?

— От стаята си виждам много неща. И малко логика. Двама непознати в града по едно и също време. Използват един и същи уличен телефон. Ти и Девлин си приличате.

— Как?

— Не знам точно. Гняв. Ожесточеност. Може би просто не се страхувате. Както и да е, мила моя. Искам да ти кажа, че имам пистолет. И нямам абсолютно никаква представа какво да правя с него.

Този път Лийлани се постара да не поглежда Рейчъл и тихо попита:

— Имаш пистолет?

— Да. Но не знам как да го използвам. Ти знаеш ли?

— Откъде го взе?

— На Девлин е. Видях как го оставя в багажника на колата си. Когато военните камиони и хората на Кий дойдоха в града, отидох на паркинга и го взех. Оставих ключовете на задната гума — там, където ги бе сложил Девлин.

За минута Лийлани не каза нищо, сетне попита:

— Къде е пистолетът?

— В колана ми. Едно от предимствата на възрастта е, че те прави по-малко привлекателна за мъже като тези тук. Но и без това нямаше да им позволя да ме докоснат.

Лийлани я погледна. Рейчъл бе облечена в широк памучен панталон и пуловер, които скриваха очертанията на оръжието.

— Малък е, но съм убедена, че ще бъде полезен — добави възрастната жена.

Двете се умълчаха.

— Знаеш ли как да боравиш с него? — попита Рейчъл.

— Револвер ли е или автоматичен?

— Не знам.

— Има ли барабан, който се върти?

— Не. Всичко е в едно. Правоъгълен е.

— Да. Знам как да боравя с него.

— Тогава ще ти го дам. Да легнем. Все едно ще спим. Ще се обърнем една към друга. Хайде, легни.

Сковано и непохватно Рейчъл се отпусна на пода и бавно се премести под масата. Лийлани легна с лице към нея.

Възрастната жена бръкна в колана си и извади малък пистолет „Берета“, двайсет и втори калибър. Лийлани бавно протегна ръка и го взе. Металът бе затоплен от тялото на Рейчъл. Оръжието беше гладко и странно успокояващо.

Лийлани внимателно доближи пистолета до лицето си. Издърпа затвора назад и видя как един патрон влезе в гнездото. Не посмя да извади пълнителя, за да провери колко патрона има в пистолета. Реши, че Девлин едва ли би й дал незареден пистолет. Ала нямаше представа колко патрона побира беретата. Оръжията не я привличаха, но сега се радваше, че баща й я научи да стреля.

Бавно спусна петлето и пъхна пистолета в късите си панталони. Замисли се как да застреля Сам Кий. Трябваше да влезе в някоя стая с него, без да я претърсват. Да извади беретата, да зареди, да натисне спусъка и да стреля — отново и отново, докато всичко свърши. Ами ако се наложеше да застреля още някой? Дали изобщо щеше да съумее да извади оръжието, преди да я убият? Или преди Кий да извади пистолета си и да я застреля? За миг Лийлани реши, че идеята е неосъществима. Нямаше да може да измъкне беретата. После си представи как Кий ще й каже да свали дрехите си. Този път, за да я изнасили и унижи. Пред хората си. Представи си подигравателната му физиономия. Сетне вдигна фланелката си и пъхна пистолета колкото е възможно по-навътре в панталона.