Джон Кларксън - Хавайска жега

Хоторн крещеше заповеди по клетъчен телефон.

— Вече ти казах — говореше той на някого. — Затворете всички летища. Веднага. Онези имат ракети „Стингър“.

Девлин и останалите стояха на прага и чакаха генералът да свърши с разговора. Хоторн издаде последната си заповед, затвори телефона и извика:

— Ти ли си Девлин?

— Да.

— Кой е човекът с теб?

— Господин Мафа.

— Вие ли намерихте оръжията ми в онова ранчо?

— Да.

— Тогава искам да говоря с вас.

Девлин и Тули седнаха край масата.

— Свързахте ли се вече с града? — попита Девлин.

— Не. Но до един час всяка телефонна линия оттам ще бъде пряко свързана с този център.

— Знаете ли колко заложници държат?

— Още не. Но ще знам колко пъпки има на задника си онзи тип, преди да съм свършил с него. А в момента искам да чуя какво знаете вие. После може да работим заедно по случая.

— Добре, но ми направете една услуга.

— Каква?

— Не искам да ни прекъсва телефонен звън.

Хоторн го изгледа гневно — така, както бе направил и Олохана. Но също като шефът на полицията и генералът се овладя и рече:

— Добре. Нещо друго?

— Нуждая се от вечеря, от кафе и от гаранцията ви, че онова, което ще кажа, ще бъде поверително.

— Дадено. Започвайте. Господин Мафа, ако имате да добавите нещо, не се колебайте.

Самолетът на Еди Лиху беше един от последните, на които разрешиха да се приземят в Хило, преди да затворят летищата. Лиху стоеше пред телевизора в снекбара на летището и гледаше как сериозната млада говорителка се е втренчила в обектива на камерата и съобщава, че превземането на Кахоа е свързано с Движението за независими Хаваи. Този извод се основаваше на един неясен видео кадър, показващ знамето, което се развяваше от втория етаж на офиса на Кий.

Лиху присви очи, когато показаха един новинарски хеликоптер, свален на земята. Той измърмори нещо под нос, излезе от терминала и тръгна към паркинга.

Чарли, телохранителят, го следваше по петите. Без да проронят дума, двамата едри мъже се качиха в кадилака на Лиху.

Веднага щом вратите се затвориха, Лиху каза:

— Ще затворят острова като задник на проповедник. Карай към пристанището.

Чарли бързо зави надясно и пое по шосе 137, което минаваше по южния край на залива на Хило.

Стигнаха до пристанището. Чарли спря пред будката на охраната и подаде документите. Пазачът позна картата, издадена от охранителната компания, на която беше служител, и им направи знак да минат.

Чарли караше бавно, криволичейки между контейнерите, камионите, дървените платформи и купчини стоманени тръби.

На кея един пътнически кораб изглеждаше безлюден и затворен. Лиху се вгледа, за да види дали на борда има някой от екипажа.

Пред пътническия кораб имаше огромен японски риболовен траулер и голям ферибот, побиращ десетина коли.

Чарли обърна, подмина плавателните съдове и свърна надясно. Мина покрай още един товарен док и стигна до далечния край на пристанището. Спря близо до водата и изключи двигателя. Когато угаси фаровете, наоколо стана тъмно и единственият звук беше припукването от изстиващия двигател.

Пред тях се намираше южният край на пристанището на Хило. На около петстотин метра в океана имаше коралов риф, предпазващ водите в кея. По-нататък изкуствени вълноломи успокояваха океана и вместо бучене и рев се чуваше само лек плисък на лениви зеленикави вълни. Водата поглъщаше повече звуци, отколкото създаваше.

Лиху и Чарли слязоха от кадилака и се запътиха към една полуразрушена колиба, намираща се в далечния край на пристанището. Вътре беше тъмно, но един прожектор, прикрепен към покрива, осветяваше всяко ъгълче на паркинга. Двамата минаха през кръга от изкуствена светлина и се скриха надолу по тясната пътека, която водеше към един усамотен парк и кей, разположен на юг от пристанището.

Пътеката се извиваше успоредно на бетонната стена, свързваща скалистия вълнолом с кораловия риф, които образуваха кей, побиращ три-четири малки яхти. Затънтеният кей бе изоставен, само един стар дървен кораб беше останал завързан там.

Лиху и Чарли минаха покрай двама възрастни китайци, които се занимаваха с рибарските си мрежи.

После завиха надясно, отдалечиха се от водата и прекосиха тревната площ. В края на ливадата четирима местни мъже седяха около една сгъваема маса, разпъната близо до обществената тоалетна, и довършваха каса бира. От страната на океана имаше горичка от ниски палми. Наблизо бе паркиран стар ръждясал пикап. Типичен анклав на бедняци.