Джон Кларксън - Хавайска жега

Постройката се намираше в източната част на града, на около двеста метра северно от Мейн стрийт, сред едно неразорано поле. Тесен черен път водеше към ниската сграда, направена от циментови блокчета. Покривът беше плосък. Всичко беше боядисано в жълто-зелено — цвят, който би трябвало да се слива с тропическата гора, но само правеше постройката по-грозна. Идеята беше културният дом да бъде устойчив на ураганите, но всъщност беше толкова неприветлив, че повечето хора дори не искаха да влизат вътре.

Кий и Уили минаха покрай двамата мъже, охраняващи официалния вход и влязоха в широката заседателна зала. До стените бяха наредени сгъваеми маси, между които имаше метални столове. В далечния край на помещението се издигаше малък подиум, а зад него — широки двойни врати.

В залата бяха затворени двайсет и седем човека — мъже, жени и деца. Пазеха ги петима от хората на Кий — всички въоръжени с бойни карабини М16 и деветмилиметрови пистолети „Берета“. Бяха взели за заложници всички, които бяха срещнали в града.

Пленниците седяха на столовете в средата на залата, заградени от масите. Когато Кий влезе, петимата пазачи застанаха мирно.

Кий бе облякъл черна фланелка и широк черен памучен панталон. Косите му бяха завързани на опашка. На краката носеше черни пантофи за кунгфу.

В затвореното помещение той изглеждаше по-едър от обикновено. Беше се променил. Дори за жителите на града, които го познаваха добре. Отиде в средата на залата, застана до подиума и извади пистолета си.

— Всички да станат. Жените — вдясно. Стройте се пред масите. Мъжете вляво. С лице към стената. Жените — с лице към центъра.

Хората бавно станаха и тихо започнаха да се нареждат. От двайсет и седемте заложници, седемнайсет бяха жени и трима — деца. Хлапетата на Джанет.

Жените отидоха вдясно, но се скупчиха в ъгъла. Всички мъже затътриха крака наляво, с изключение на един. Казваше се Мун. Дрипав човек, който обикновено седеше на паркинга до „Вилидж Ин“ и се наливаше с малцова бира. Беше свикнал хората да му дават подслон. И сега седеше намусен на стола със скръстени ръце. Когато видя, че мъжът не помръдна, Кий извика:

— Хайде, Мун.

Онзи се ухили подигравателно и каза:

— Какви ги вършиш, да ти го начукам, Сам? Какви са тези глупости?

Кий го погледна безучастно, вдигна беретата и го простреля в гърдите. Гърмежът беше толкова силен, че всички трепнаха, а някои се изпокриха под масите. Деветмилиметровият куршум блъсна Мун към столовете. Хората изпаднаха в паника, когато Кий насочи пистолета към средата на залата.

Той стоеше и гневно гледаше заложниците. Около него се виеше дим. Оглушителният трясък и внезапната смърт бяха уплашили хората.

— Името ми не е Сам — изкрещя Кий. — Следващият, който покаже неуважение или ме предизвика, ще бъде екзекутиран. Вие сте заложници. Принадлежите ни. Никой не може да ви помогне. Не се ли подчинявате, ще ви убием. Ако изпълнявате заповедите ни, може да се радвате на живот в един свободен Хаваи, където кракът на белия човек няма да е стъпил на врата ви.

Кий пъхна беретата в кобура и тръгна към жените в далечния ъгъл на залата. Сграбчи първата и я издърпа от групата. Блъсна я към средата на помещението. Направи същото със следващите две жени, после с другите, докато всички се придвижиха напред.

— Разделете се! По-живо! Застанете в една редица!

Той блъска, докато ги нареди както искаше — разделени от ляво надясно според цвета на кожата и според възрастта.

Първата вляво беше най-възрастната белокожа жена — Рейчъл Стийл. Най-младата беше Уенди, сервитьорката от кафене „Парадайз“. Следваха жените от смесен произход. Редицата започваше с възрастната китайка, която продаваше в бакалията, и свършваше с едно шестнайсетгодишно местно момиче. Тя беше хубава, но пълна, като повечето полинезийки. Момичето бе навело глава, опитвайки се да скрие, че плаче.

Кий каза на трите деца на Джанет — две момчета и едно момиче — да седнат на последната редица от столове. Мъжете бяха наредени с гръб към стената.

Кий се обърна към жените. Мина бързо покрай редицата, като забиваше показалеца си в гърдите на някои от тях и крещеше:

— Ти. Съблечи се. Веднага. Ти също. Сваляй дрехите.

Лийлани стоеше в средата на редицата от по-смугли жени. Беше само по къси бели панталони и тясна фланелка. Всички, които Кий бе посочил, започнаха да се събличат, с изключение на Лийлани и на шестнайсетгодишната хавайка. Кий застана в средата на залата, като ги наблюдаваше. Хората му също гледаха.