Джон Кларксън - Хавайска жега

Вниманието му беше привлечено от двама мъже, които се подаваха от прозорците на втория етаж на разнебитената дървена сграда и се опитваха да закачат нарисувано на ръка знаме на една греда, закована на парапета. На флага имаше грубо изображение на Кралския хавайски кръст и надпис: „Кралство Хаваи“.

Кий се обърна към Уили и попита:

— Колко от нашите хора дойдоха?

— Засега двайсет и пет.

— Добре. Ако през следващите няколко минути се появи някой, пусни го. Но после не. Има ли заложници в културния дом?

— След пет-десет минути.

— Добре.

Девлин и Тули се измиха, оставиха оръжията в сандъците с надпис „Факултет по антропология“ и ги занесоха в мазето. Самоанецът се приближи до Ейнджъл, който спеше в единия ъгъл.

Ритна го леко по крака и онзи мигновено се събуди. Скочи и се дръпна назад.

— Боли ли те пръстът, нещастнико?

— А ти как мислиш?

— Мисля, че си един тъп смотаняк, който не знае да отговаря на въпроси — отговори Тули и му хвърли една калъфка за възглавница. — Сложи я на главата си.

Ейнджъл се подчини и самоанецът го изведе от мазето.

Двамата наблъскаха филипинеца в маздата и Девлин подкара на юг. На първото кръстовище спря и Тули избута Ейнджъл навън.

— Върви си у дома. Видя ли те отново, ще те убия.

Когато филипинецът смъкна калъфката от главата си, Девлин и Тули вече пътуваха на север, към града. На юг се бе отправила една патрулна кола с двама полицаи. Всички чуха експлозията. Девлин не искаше дори да мисли за причината. А полицаите нямаха представа.

Когато пристигнаха на местопроизшествието със запаления камион на телефонната компания, двете ченгета проявиха достатъчно разум и спряха на двайсетина метра от него. Слязоха от колата с бавни и отработени движения, с които искаха да покажат, че са неумолими. Преди да направят три крачки, първата мина от минохвъргачката избухна на десет метра зад тях. За миг от наперени полицаи двамата се преобразиха в треперещи от страх млади мъже. Когато потокът от голямокалибрените куршуми на „М60“ обсипа земята пред тях, те се хвърлиха в гъстите папрати край пътя. В глезена на едно от ченгетата се заби рикоширал куршум и младият мъж извика от болка. Партньорът му го повлече навътре в гората. Само след секунда върху полицейската кола падна втора граната, която я взриви на парчета, сякаш беше гигантска пластмасова играчка.

Полицаите се скриха в гъсталака, а хората на Кий нададоха радости възгласи.

Девлин чу двете експлозии от минохвъргачка, когато спря на кръстовището, където магистралата пресичаше пътя в другия край на града. На стотина метра от барикадата бяха спрели десет коли. Хората се трупаха около фермера, чийто пикап беше взривен.

Девлин си проправи път през тълпата и се заслуша в думите на пълния мъж.

— И го взривиха ей така, без нищо? — попита някой.

— Да, да. Те са луди, човече. Едва не ме убиха.

— Какво казаха?

— Да не стъпваме в Кахоа. Градът бил техен.

— Колко души видя? — попита Девлин.

— Не знам. Трима-четирима.

— Имаха автоматични оръжия, нали? Картечници?

— Де да знам, мамка им. Имаше адски много куршуми, човече. Големи куршуми. Разбиха пикапа ми на пух и прах. Кой ще плаща сега? Какво ще правя, по дяволите?

Девлин се отдалечи от групата, а фермерът закри лице и продължи да оплаква пикапа си.

Тули стоеше до маздата.

— Какво става?

— Неприятности. Проклетият Кий изглежда се е побъркал. Преградили са пътя. Открили са огън по пикапа на онзи човек и са го разбили на трески.

— По дяволите. Ще бъде адски трудно да ги изкарат оттам.

Девлин скочи в маздата.

— Хайде. Да видим какво става на източния път.

Веднага щом зави, той видя опустошенията, причинени от хората на Кий. Камионът на телефонната компания още гореше, а полицейската кола беше обхваната от пламъци.

Тули надникна през предното стъкло и каза:

— Онези типове забъркват голяма каша, братко. Как ще останат живи след това безумие? До утре тук ще има цяла армия.

Девлин погледна часовника си. Единайсет и четирийсет. Явно Лийлани не бе успяла да се измъкне от града. Той удари с юмрук по волана.

— По дяволите!

— Какво има? — попита Тули.

— В града има един човек, когото трябва да измъкна.

— Сам ли?

Докато Кий и Уили вървяха към културния дом, Уили завърза една кърпа на лицето си. Неколцина от главорезите покриха лицата си. Но не и Кий. Той огледа града. Повечето хора бяха на покривите на старите дървени сгради по Мейн стрийт. Други стояха пред офиса му. Останалите пазеха едноетажния културен дом.