Джон Кларксън - Хавайска жега

— Тъй вярно, сър.

— Утре в дванайсет часа искам да знам точно какво е пристигнало в Ред Банк и какво има на онзи кораб.

— Тъй вярно, сър.

— Арън, искам пълен списък на персонала, командван от Уокър. Събери всички — от офицерите до редниците. Всеки от отдел „Снабдяване и транспорт“, който е имал нещо общо с онези оръжия. И всеки, който е работил нещо в канцеларията на Уокър.

— Тъй вярно, сър.

— Затворете ги в бараките. Разпитайте ги един по един. Някой е обявил война на тази дивизия и аз искам да знам кой е той. Държа да знам също какво е правил всеки от февруари насам. Ако има войник, който е работил извън „Шофийлд“, намерете го и го доведете тук.

— Тъй вярно, сър.

Хоторн се изправи.

— Господа, ще разберем какво е станало с оръжията ни и как е извършено всичко. И ще си ги върнем, дори това да означава да затворим целия проклет остров Хаваи и да претърсим всяка сграда.

Генералът посочи полковник-лейтенант Сам Вайсман, който отговаряше за провизиите.

— Вайсман, ти намери онова копеле Джордж Уокър. Не ме е грижа къде се намира. Само го открий и го доведи в базата.

— Тъй вярно, сър.

— А ако е мъртъв, искам тялото.

— Тъй вярно, сър.

— Арън, свържи се с местната полиция. Веднага. Кажи им координатите, които чухме на записа. Да отидат в онова ранчо, но да стоят на разстояние. Само да наблюдават. Да не предприемат нищо. Разберете с какъв персонал разполагаме на Биг Айланд. Другите да останат тук. Трябва да свършим някои неща.

Началникът на полицията, майор Крофорд Олохана, седеше в първата кола от кервана, който с вой на сирени се носеше към ранчото на Кий. По магистрала 11 фучаха петнайсет полицейски автомобила. Шофьорът на Олохана познаваше района достатъчно добре, за да намери ранчото, без да обърка пътя. Майорът бе събрал всички свободни ченгета на острова и четирийсет минути, след като Хоторн му се обади, колоната от полицейски коли спря пред счупената порта на Кий. Олохана слезе, застана до патрулната кола и погледна двора. Единственият звук, който чу, беше воя на оцелелите кучета. Майорът вдигна бинокъла „Минолта“ и внимателно огледа района. Не забеляза никакво движение.

Видя сгърчените на земята трупове, отворената врата на бараката и къщата. Вгледа се във всеки прозорец. Нищо. Претърси с поглед обгорения хребет на запад. И там нищо не помръдваше.

Върна се в колата и каза на шофьора да влезе в ранчото. Бавно. Последваха ги още четири полицейски коли. Когато отново слезе и никой не го застреля, Олохана се приближи до първата барака. Един поглед в помещението го увери, че военният доклад отговаря на истината. Кий бе оставил близо една трета от оръжията и половината амуниции.

Майорът се обърна към полицаите и попита:

— Как се казваше генералът от „Шофийлд“?

Преди някой да успее да отговори, едно униформено ченге се втурна в бараката. Очите му щяха да изскочат.

— Сър!

— Какво има?

— Търсят ви по полицейското радио. В Хило се нуждаят от вас. Някой току-що е взривил един камион в Кахоа.

Олохана погледна младия полицай. Не помръдна. Другите, които бяха влезли в бараката, също останаха неподвижни.

Майорът бавно поклати глава и измърмори:

— Да им го начукам.

Лийлани разговаряше с Уолтър, когато хората на Кий започнаха да пристигат в града. Тя седеше до масата и преглеждаше поръчките. Нямаше представа колко коли се бяха събрали на Мейн стрийт. Ако бе погледнала навън и бе видяла хората, които се трупаха пред офиса на Кий, тя щеше да грабне малката си брезентова раница и да хукне към паркинга пред „Вилидж Ин“. Но Лийлани не бързаше да се сбогува с Уолтър. Той се бе държал мило с нея и сякаш за да я накара да се почувства още по-зле, не приемаше добре внезапното й заминаване.

Той въздъхна и рече:

— Не мислех, че останеш дълго, но тръгваш доста внезапно. И не изглеждаш щастлива.

— Съжалявам. Време е да си вървя.

Уолтър знаеше, че тя няма да му каже каква е истинската причина за заминаването й. Нито какво я бе довело в Кахоа.

— Мога ли да направя нещо за теб? — попита той.

Лийлани се трогна от загрижеността му. Имаше чувството, че раздялата с него е поредният провал в списъка й от несвършени задачи в Кахоа.

— Не. Ти вече направи достатъчно, Уолтър.

Ръкуваха се. Тя го целуна по бузата и се отправи към вратата. Приближи се до официалния вход, но не стигна по-надалеч. В същия миг пред офиса на Кий спряха два огромни военни камиона. Крещейки, Кий изскочи от единия. Лийлани се втрещи от вида му — в джинси и военни ботуши, гол до кръста и покрит със засъхнала кръв и мръсотия.