Джон Кларксън - Хавайска жега

От престрелката пред „Макдоналдс“ и от стрелбата преди малко Девлин знаеше, че Кий има достъп до карабини М16. Лайман му бе разказал за оръжията за унищожение. Ала гледката пред очите му надминаваше очакванията.

Той се опита да състави наум опис на оръжията в бараката, но това беше невъзможно. Имаше запечатани и необозначени сандъци. В единия ъгъл на помещението стояха дори различни видове противотанкови и пехотни мини.

Всичко това струваше милиони. Как бяха пренасяни оръжията? Беше невъобразимо да се помисли, че армията е изгубила следите на толкова много оръжия. Всяка част трябваше да се отчита за боеприпасите, които й се даваха.

Девлин запамети серийните номера на двата сандъка, намиращи се най-близо до него и отново се втурна навън. Провери регистрационните номера на военните камиони. Беше намерил онова, за което бе дошъл, и сега трябваше да се измъкне жив от ранчото.

Кий и хората му още бяха притиснати от Макуилямс. Девлин не обърна внимание на престрелката между тях и изтича към маздата, като направи знак на Тули да го последва. Когато потеглиха, Кий изскочи от гората. Крещеше и стреляше като обезумял по колата на Девлин. Но маздата изчезна от погледа му, а Макуилямс насочи куршумите си към него.

Хората на Кий отвърнаха на огъня, но не спряха градушката от куршуми на капитана. Точните единични изстрели продължиха да свистят около тях. Кий не беше на себе си. Беснееше и крещеше на Макуилямс. Изпразни пълнителя на карабината М16, хвърли я и влезе в една от бараките. Появи се с една противотанкова установка с ракетен заряд, предназначена за изстрелване на различни видове ракети. Зареди бойна глава, пълна с гориво. Дългите му коси бяха разрошени. Очите му блестяха. Прицели се и стреля по посока на хребета на запад. Ракетата излетя с гръм от късото дуло и за секунди избълва смъртоносна мъгла от гориво над района, надвишаващ двеста квадратни метра. После ракетата експлодира и мигновено възпламени горивото. Взривът беше зашеметяващ. Западният хребет се превърна в огромно огнено кълбо. Кислородът във въздуха се изпари. Мощната експлозия блъсна Кий към бараката. Хората му инстинктивно се хвърлиха в гората. И изведнъж всичко утихна. Стрелбата спря. Не се чуваше никакъв звук.

Когато маздата стигна до павирания път, от нея не бе останало много. Но двигателят беше непокътнат. Спидометърът показваше максимума — четирийсет километра в час.

Тули спокойно превърза раната си с подръчни материали. След пет минути наближиха Къртистаун и Девлин спря пред първия уличен телефон. Слезе бързо от маздата, съблече кевлареното облекло и хукна към телефона. Самоанецът бавно се измъкна от колата и застана до вратата с картечния пистолет в ръка.

Девлин набра номера на „Пасифик Рим“. Веднага го свързаха с госпожа Банкс.

— Моля те, включи касетофона — започна той. — Ще издиктувам едно съобщение, което незабавно трябва да предадеш на командира на казарма „Шофийлд“. Знаеш ли кой е той?

— Да. Генерал-майор Джеймс Хоторн.

— Имаме ли някакви взаимоотношения с него?

— Аз го познавам. Господин Чоу също.

— Добре. Може би трябва да се свържеш с господин Чоу, за да му каже една-две думи за мен. Да увери генерала, че информацията е абсолютно достоверна.

— Добре, Джак. Казвай. Пуснах касетофона.

Девлин бързо съобщи серийните номера на сандъците с боеприпаси и регистрационните номера на военните камиони и добави, че те са само потвърждение на онова, което бе видял. После издиктува кратък списък на оръжията, подчертавайки, че това е само малка част. Каза още, че в момента всички оръжия се намират в ръцете на едно опасно и склонно към насилие цивилно лице. Завърши с описание на Кий и даде координатите на ранчото.

— Знаеш ли кой е свръзката на въоръжените сили в Хонолулу? — попита той.

— Не, но ще разбера — отговори госпожа Банкс.

— Какъв би трябвало да е рангът му?

— Сержант.

— Включи и него, но се залови с най-висшите чинове. Изпрати моя запис, но се свържи лично с тях. В онова ранчо има маниак със запаси от армейски оръжия, които могат да унищожат половината остров.

— Ясно.

— После съобщи същото на местната полиция тук.

— Добре.

Девлин не губи повече време, затвори и скочи в маздата.

Погледна часовника си. Седем и трийсет и две сутринта. Вече знаеше, че поредицата от събития, започнали със смъртта на Били, ще бъде необратима. Девлин се усмихна. Трябваше да отдаде заслуженото на Били. Той наистина бе отвързал кучетата на войната. Щеше да стане интересно.