Джон Кларксън - Хавайска жега

— Разбира се. Ще трябва да потвърдя, но повечето курви тук са собственост на Еди Лиху. Не пряко. Той не е точно сводник, но ги контролира. Ала това едва ли може да се докаже.

— Лиху?

— Да…

— Е, лейтенант, мога да ти кажа само едно.

— Какво?

— Еди Лиху е имал много повече причини да убие Уокър, отколкото горкото момиче.

— И какви са те?

— Не мога да ти кажа сега.

— Не мисля така. Пък и едва ли ще можеш да докажеш нещо. Нито аз.

Вайсман кимна.

— Да. Досега никой не е могъл да докаже нищо срещу Лиху. Защо да бъдем по-различни?

— Защо не ми кажеш какво става? — попита Каолани.

— Ще го сторя, но първо трябва да питам шефовете си колко да ти кажа.

— Кога?

— В „Шофийлд“ разпитвам около петдесет човека. Мисля, че кръгът ще се стесни до двайсетина. Може би ще научим нещо през следващите два дни. После ще опиша всичко в доклад до командира си. И скоро след това ще знам какво да ти кажа.

Каолани сви рамене.

— Това прави цяла седмица. Какво да правя през това време?

— Действай както намериш за добре. Само че бавно. След няколко дни може да поискаш да промениш доклада си. Ако не ти съобщя нищо, напиши каквото искаш. Какво би загубил?

Каолани хвърли угарката си.

— Нищо. Пък и без това имам адски много работа.

— Само потвърди, че момичето е било една от проститутките на Лиху.

— Добре. Обади ми се след няколко часа — добави Каолани и му даде визитната си картичка.

Вайсман кимна, ръкува се с детектива и тръгна към колата си. Замисли се колко много знае и колко малко може да докаже. Лиху беше един от малцината на Островите, който би могъл да търгува с военно оръжие. Зачуди се дали дебелакът има достатъчно смелост за това. Лиху бе избегнал съдебна отговорност от местните, държавните и федералните власти, които го разследваха от години. Вероятно се бе успокоил, че винаги може да оцелее в света на съдебните зали и високоплатени адвокати.

Полковникът погледна часовника си, сетне — визитната картичка на Каолани. Ако в дъното на тази история стоеше Лиху, нямаше да е лесно да го разобличат. Той вече заличаваше следите. Премахването на Уокър може би бе изтрило последната пряка връзка. Военните бяха затворили казармата „Шофийлд“. Хоторн държеше местните хора в града. Но без човек, който да посредничи между двете групи, адвокатите и политическите връзки на Лиху може би нямаше да успеят да го защитят.

Вайсман се качи в колата си и отвори прозореца. Дрехите му наистина воняха на смърт. Жалко, че Уокър беше мъртъв. Инак би го накарал да признае всичко. На път за казармата полковникът започна да мисли какво ще напише в доклада си.

В два часа след полунощ двама от хората на Кий дойдоха за нея. Тя беше будна. Седеше на пода, облегнала гръб на стената. Беше облякла дългия памучен жакет, който Джанет й даде. Искаше да прикрие пистолета. Беретата беше в десния й джоб. Когато пазачите се насочиха към нея, Лийлани стана и зачака.

И двамата бяха покрили лицата си с кърпи, но по очите им разбра, че се усмихват. Не казаха нищо. Само я хванаха за ръцете и я блъснаха към стената.

Лийлани излезе от културния дом. Пазачите вървяха от двете й страни. Отправиха се към офиса на Кий. Тя огледа Мейн стрийт. На жълтеникавата светлина на уличните лампи еднообразните фасади на дървените сгради изглеждаха ярки и крещящи. Над покривите цареше черна пустош.

Лъхна я внезапен ветрец. Облаци закриха звездите. Скоро щеше да завали. Тя потрепери — по-скоро от умора и страх.

Лийлани държеше ръцете си в джобовете. Изведнъж почувства, че онова, което възнамерява да направи, ще бъде очевидно. Пазачите щяха да поискат да видят ръцете й. Може би трябваше да ги застреля и да се скрие в мрака между сградите. Нямаше да я намерят. А после да избяга в полето. Но кой от двамата да застреля първо? Онзи вляво? Щеше ли да има време да се обърне и да насочи пистолета към другия? Бягството в тъмнината изглеждаше глупаво. И егоистично. Не. Лийлани знаеше кой е врагът и трябваше да се справи с него.

Пък и без това беше късно за нещо друго. Поведоха я по стъпалата, водещи към офиса на Кий. Пазачът от дясната й страна я стисна за ръката толкова силно, че я заболя.

Другият отвори вратата и я блъсна вътре. Ярки крушки осветяваха кабинета. Лийлани застана на прага и присви очи.

Кий седеше до бюрото на адвоката и четеше три машинописни страници. Държеше писалка и отбелязваше нещо с дебели стрелки и черти. Енгъл стоеше до него и гледаше какво подчертава. Лицето на адвоката беше призрачно бледо. Изглеждаше измъчен. На предела на изтощението, докаран там от безпокойство и напрежение. Кий му даде листовете хартия и каза: