Джон Кларксън - Хавайска жега

Войникът от охраната забеляза най-големия син на Джанет от двеста метра. Момченцето беше на шест години. Русокосо. Слабо. Беше облечено в скъсана фланелка с рисунка на Батман, къси панталонки, които бяха твърде големи за него и износени гуменки. На врата му беше окачен кафяв плик. Вървеше нормално, с изключение на факта, че плачеше и държеше дясната си ръка настрани от тялото. Около юмручето му беше увита ивица сребрист пластир. На дланта му беше прикрепено нещо голямо.

Войникът фокусира бинокъла върху ръката на детето. Вгледа се в уголеменото изображение, после взе радиопредавателя и се обади на командира си.

— Сър, едно момченце върви към нас. Изглежда носи някаква граната, залепена за ръката. Убеден съм, че иглата е извадена.

Лейтенантът, който отговори на обаждането, имаше достатъчно разум, за да заповяда на всички да не мърдат и да не се приближават до детето.

Когато хлапето стигна на около петдесет крачки от първата редица войници, командирът на сектора стоеше до една от медицинските сестри. Без да й кажат, тя мина през барикадата и направи знак на момченцето да отиде при нея. Детето беше толкова ужасено, че бе намокрило панталонките.

— Няма нищо — рече медицинската сестра. — Хайде, ела. Ние знаем какво да направим. Ела при мен.

Тя беше по-млада от майката на момчето. Заприлича му на учителка и хлапето отиде при нея. Жената коленичи и протегна ръце към него. Хвана внимателно ръката, която държеше гранатата и нежно му каза:

— Няма нищо. Всичко е наред.

— Къде е мама?

— Не се тревожи. Ще я намерим. Защо не седнеш?

Детето отново се разплака.

— Напишках се.

— Знам. Няма нищо. Седни, миличък.

Тя внимателно настани момченцето на коленете си. Погали го по главата и притисна лице до него, за да не му позволи да гледа какво ще стане. Държа го неподвижно, докато сапьорът изтича, за да обезвреди гранатата.

Раздвижването привлече вниманието на Девлин и Тули. Не им беше разрешено да се приближават до момчето, но те видяха плика на врата му. Девлин се отдалечи от суматохата и седна на ръба на канавката. Тули приклекна до него и попита:

— Какво ще правим сега?

Девлин се бе загледал в далечината. След няколко минути каза:

— Огледай се. Какво виждаш?

— Шибаната армия.

— Точно така. Две хиляди войници. Оръжия. Бронетранспортьори „Брадли“. Танкове „М-1А1“. Хеликоптери „АС-130“. И това е само онова, което виждаш. Имаш ли представа колко военни има на тези острови? Морски пехотинци, флот, армия и въздушни сили. Знаеш ли колко човека има в едно леко пехотно подразделение? Единайсет-дванайсет хиляди. А онова детенце току-що ги направи луди.

Тули кимна и пак попита:

— И какво ще правим сега?

— Ще се погрижа чудовището да се придвижи в правилната посока.

— Мислиш ли, че ще можеш да го направиш?

Девлин сви рамене.

— Само ако успея да накарам Кий да убие първо мен.

Час по-късно, в осем сутринта, от командния център се обадиха на Девлин. Светлината, климатичната инсталация и абсолютната изолация от външния свят придаваха на щаба същия вид както преди. Само че сега вътре имаше повече хора. И изглеждаха по-уморени и напрегнати.

Генерал Хоторн му направи знак да се настани на стола срещу него. От двете страни на Хоторн седяха цивилни. Не приличаха на местни жители. И не си направиха труда да се представят. Имаше и маршал от военноморските сили, и офицер от бреговата охрана. Крофорд Олохана седеше в края на масата за конференции заедно с двама от помощниците си. До тях имаше още трима цивилни. Девлин реши, че са от ФБР и от Антитерористичните сили.

Някой му даде няколко листа хартия. Хоторн не го представи.

— Ситуацията е адски трудна, господин Девлин. И вие очевидно сте част от нея.

Девлин погледна първата страница. Там имаше списък от двайсет и седем имена. Видя името на Лийлани Килау. Сетне прегледа следващите страници. Грижливо напечатаните редове съдържаха исканията на Кий. Всеки параграф беше номериран. Бяха общо двайсет и шест.

— Както виждате — започна Хоторн, на първата страница са написаните имената на заложниците. Предоставили са ни информация за тях. Шофьорски книжки и тъй нататък. По-нататък е описано какво е направил Кий със заложниците. Разделил ги е на групи. Изпратил е едно дете с граната, залепена за ръката, за да донесе тези сведения. Кий смята, че е демонстрирал добронамереност, като е освободил момчето. Има двайсет и шест заложници и двайсет и шест искания. Прочетете ги внимателно, след като свършим със съвещанието, но искам да насоча вниманието ви върху параграф трети…