Джон Кларксън - Хавайска жега

Девлин го прочете внимателно.

„Параграф 3. Негово Кралско величество Самуел Кеамоку иска бледоликият потисник Девлин да се яви пред него още днес. Не трябва да носи оръжие. Да бъде без дрехи. Да дойде пред щаба точно в дванайсет на обяд, за да се изправи пред справедливостта на новото кралство Хаваи.“

Девлин хвърли листата на масата.

— Мисли се за крал на Хаваи, а ме иска гол на Мейн стрийт посред бял ден.

— Да.

— Той е луд.

— Знаем това, господин Девлин.

— Какво ще стане, ако не изпълним искането му?

— Пише го на последната страница. Щял да убива по един заложник на всеки половин час, докато се появите. Ще започне с белите.

— Трябва да го премахнете. Убийте го и останалите ще се предадат.

— Няма да е толкова лесно. Кий заявява, че заложниците са разпределени в няколко сгради. Всяка група е оградена от мини, които са свързани. Имат детонатор, който ще ги възпламени. Детонаторите са нагласени така, че да взривяват на всеки двайсет минути. Хората му ще ги пренастройват на всеки двайсет минути. Не е необходимо някой да ги задейства. Не можем да отидем там ей така и да ги избием. Трябва да знаем с колко време разполагаме за всеки детонатор и къде са заложниците. Или да имаме по един човек за всеки детонатор, преди да атакуваме. Избием ли хората на Кий, няма да има кой да предотврати експлозиите.

— Генерале, тук има цяла армия. Искате да кажете, че хората ви не могат да нахлуят в града достатъчно бързо?

— Не знаем за колко време можем да влезем. Нито часа, за който са нагласени мините. И моите експерти ме съветват, че най-подходящото време за атака е, след като се стъмни. С приспособленията за нощно виждане, ние ще имам явно преимущество в мрака.

— И очаквате аз да поддържам интереса му, докато се стъмни? Колко време мислите, че ще му отнеме за да ме застреля?

— Не очаквам, че ще му позволите да го направи.

Девлин не обърна внимание на думите на Хоторн и отново погледна листата пред себе си.

— А другите му искания?

— Имате предвид онази тъпотия да излъчим по радиото призив всички хавайци да се вдигнат и да върнат земите си? Да кажем на всички, които вярват в суверенитета на Хаваи, да се съберат в Кахоа? Може да намерим начин да излъчим фалшиво предаване по местното радио. Работим по този въпрос. А колкото до искането хората да се съберат тук, това няма да стане.

— Вече сте докарали стотици хора.

— Знаем с колко човека разполагаме. Преди да дойдат още, ще сме решили въпроса. И откровено казано, господин Девлин, изобщо не ми пука, ако всички дойдат на този остров. Няма да се приближат достатъчно, за да има някакво значение.

— Никога не е имало значение, нали?

— Какво искате да кажете?

— В продължение на сто години военните правят каквото си искат на тези острови. Защо сега нещо да се променя?

— И аз мисля така.

— Дори ако се наложи заложниците да умрат?

— Ние сме единственият им шанс да оцелеят, господин Девлин. Никой друг няма да се намеси. Въпросът е военен, а не политически. Онзи тип използва армейска ракета „Стингър“, за да свали граждански хеликоптер. Никой няма да ни спре да направим необходимото.

Девлин взе напечатания текст и прочете:

— „Амнистия, земя, репарации“. Какво ще кажете за това?

— Ще се съглася с всичко, което онзи негодник иска да чуе.

— Мислите ли, че ще ви повярва?

— Не знам, господин Девлин. А вие как мислите?

— Аз ли? Според мен преди сто години ние откраднахме Хаваи и няма да го върнем. Кий знае това. Американските военни притежават тези проклети острови и Кий също го знае. Ако хората в Съединените щати знаят колко оръжия, амуниции и войска сте струпали тук, на тези острови няма да стъпи турист.

Девлин хвърли листовете към Хоторн.

— Не само Кий, а и вие също знаете всичко това. Той е откачен, но не е глупав. Съзнава, че скоро ще умре и ще очисти колкото може повече от вашите хора и от заложниците. Ето, това мисля.

Хоторн явна не беше свикнал да му говорят по този начин. Едва се владееше.

— Свършихте ли?

Девлин се готвеше да каже още нещо, но цивилният, който седеше до Хоторн, го прекъсна.

— Моля ви, господин Девлин. Сега не е време за политически дебати. Нуждаем се от вашата помощ. Трябва да вкараме някой в града, за да ни осигури сведенията, необходими да предприемем атака, с която да спасим заложниците.

— Искате да кажете да спасите кариерите си.

— Има ли значение какъв е мотивът ни? Сам го казахте. Онези двайсет и шест души заслужават да живеят. Отидете там и отвлечете вниманието на Кий и на хората му. Дайте ни време, докато се стъмни, и ние ще ги ликвидираме. Имаме прибори за нощно виждане, които ще ни направят практически невидими. С лазерните мерници ще уцелим челото на всеки от пазачите му. Ще разположим хора на десет крачки от детонаторите, когато атакуваме. Кий няма да победи.