Ридли Пиърсън - Гайдаря от Хамелин

Под предлог, че са му необходими солидни основания за повдигане на обвинения в криминално престъпление, Болд бе успял да направи така, че да си осигури още един свидетел. И двамата мъже знаеха това, Флеминг може би дори го разбираше, макар че на Болд му бе трудно да прецени. Мили Уигинс, а също и Лиз, щяха да твърдят, че са видели Кроули и Болд в колата. И двете жени внимателно бяха огледали Флеминг.

— Излез от I-15 и тръгни по Сто четиридесет и пета улица. На Пето авеню има отбивка.

— Това не променя нищо — предупреди го Флеминг и даде на Болд да разбере, че всичко му е ясно. — Ако прецакаш цялата работа, ако не успееш да намериш мястото, аз ще отворя широко очите й и ще започна да изливам в тях киселина от батерия. Няма да спра, докато не проговори, докато не ми каже къде мога да намеря дъщеря си. А ако си мислиш , че би могъл да ме възпреш…

Не си направи труда да довърши заплахата. Флеминг беше съсипан, отдавна вече не можеше да разсъждава нормално. В продължение на шест месеца бе очаквал този ден и, с Болд или без Болд, чудесно знаеше какво трябва да се направи. Болд се бе опитал да използва Андерсън като основание за сделка, напомняйки на Флеминг, че не съществуват улики, свързващи го с убийството на този човек — просто бе намекнал, че той, Болд, няма да повдигне обвинение срещу Флеминг, ако той продължи да играе по правилата. Но Флеминг бе глух за думите му, не желаеше да се замисли за присъдата, която можеше да му бъде наложена, нито за условията в затвора. На него просто не му пукаше. Искаше дъщеря си обратно. И нищо — никой — не можеше да застава между него и целта му.

Вкаран насила в съдружие, каквото не желаеше, Болд се оказа в положението на отвлечен пътник. Със същия успех можеше да е на задната седалка редом с Кроули и да се вози окован с белезници.

Дългото пътуване на север по I-5 осигури на Болд достатъчно време, за да разучи графиците на камионите на ФедЕкс и да се опита да предвиди възможните маршрути на двадесет и пети март около дванадесет часа на обяд, които отбелязваше по картата с малки квадратчета и стрелки. Навън цареше мрак. В колата също бе тъмно — дъждът се изливаше върху предното стъкло и затрудняваше видимостта им; собствените му страхове пречеха на усилията му.

Болд реши да говори направо. Имаше въпроси и отговори, които той нямаше откъде да знае, а по-късно можеше да му се наложи да ги чуе и да говори за тях. Без подкрепа би могло да се случи всичко. Той погледна към шофьора:

— Според Хейл вашите началници от централата на ФБР смятат, че може би работиш за Гайдаря от Хамелин.

— И Хейл го знае?

— Следи те от момента, в който приятелката ти изчезнала, а банковата ти сметка набъбнала.

Едрият мъж кимна с разбиране. Изглеждаше сломен. Победен.

— Парите — в брой — постъпиха в сметката ми на суми от по пет хиляди долара. Тя — той посочи към жената на задната седалка — знаеше, че по този начин ще ме злепостави, ще породи подозрения в лоялността ми. Още повече, че не бях в състояние да обясня откъде са постъпили парите. Така че те държаха не само дъщеря ми, но и кариерата ми. Отпратих Гуен надалеч в мига, в който взеха детето ни. Казах й да се покрие и да не се показва. Повярвай ми — додаде той, — тя е толкова добре скрита, че никой не би могъл да я открие без моя помощ.

— Тя би могла да подкрепи разказа ти. И да ти помогне да се измъкнеш от това блато.

— Аз се тревожа за Стефани, не за себе си. Стефани е на първо място. За останалото ще мисля след това. А и то е почти без значение.

— Да, зная — кимна Болд.

— Така ли?

— При мен нямаше пари. Взеха само детето.

Флеминг призна:

— Накараха ме да им предавам нужната им информация по електронната поща. Опитах се да проследя адреса, но те си разбираха от работата: използваха фалшиви банкови сметки, плащаха с чужди кредитни карти.

— Значи са знаели кога трябва да сложат край и да се покрият.

Флеминг кимна отново, макар и неохотно и с натежало сърце.

— Забавях и отклонявах разследването по най-добрия начин, на който бях способен. Когато нещата започнеха да ми се изплъзват, изпращах им предупреждение и те решаваха проблема.

— Ами аз? — попита Болд. — Ти ли ме посочи? Ти ли им даде името на местното ченге, което да ударят?

— Аз.

Пътят пред тях криволичеше, чистачките разчистваха водата от предното стъкло.

— Бих искал да се извиня за стореното, но не мога — продължи Флеминг. — Направих онова, което смятах за нужно. — После добави тихо: — Работех ден и нощ, за да ги идентифицирам. Ако бях успял, всичко щеше да спре дотам. Щях да се погрижа за това. Точно както ще постъпим двамата с теб тази вечер — заключи той и крадешком погледна в огледалото за обратно виждане към затворничката им. — Ти си по-добро ченге от мен, Болд. Това ли искаш да чуеш?