Ридли Пиърсън - Клопка

Като прочете името върху табелката, закачена на униформената му куртка, той каза:

— Ясно ли е, Хелмън?

Младежът има благоразумието само да кимне, вместо отново да отвори уста.

— Добре — заяви Болд.

— Аз ще се заема с мазето и първия етаж, Ел Ти — каза Гейнис. — Ти се заеми с горния. — Чувстваше се неловко да дава нареждания на своя лейтенант. — Какво ще кажеш?

— Добре.

— Нападението е било извършено горе на стълбите. Търколила се е чак на долната площадка.

— Ще внимавам — обеща Болд.

Въпреки дузината случаи, които го чакаха на бюрото му, и още толкова, които щяха да му възложат през следващите няколко дни, най-много го интересуваха нападението над Санчес и проникването в къщата на Кавамото. Всеки следовател харесваше простите случаи, които бързо биваха решавани. Но Болд беше работил по десетки, може би стотици подобни случаи и сега живееше за предизвикателствата — не черните дупки, които никога нямаше да бъдат разкрити, а за случаите, които будеха интерес и предлагаха несъответствия. Случаите със Санчес и Кавамото си приличаха до известна степен — провалени обири, нападение над жени. И двата трябваше да бъдат решени спешно — както заради обществеността, така и заради медиите.

А колкото до Кати Кавамото — никакви извинения нямаше да свършат работа и никакви думи не можеха да върнат спокойствието и сигурността й. Тя нямаше никога отново напълно да се довери на този град, никога нямаше да се чувства в безопасност — дори и зад заключените врати на собствения си дом. Това много тежеше на Болд, защото той смяташе, че като служител на реда неговата най-важна задача е да брани чувството за безопасност на хората. Затова го измъчваше мисълта, че Кати Кавамото вече нямаше да изпита подобно чувство.

Болд усещаше как случаят го притиска — отново несъответствия. Пое бавно нагоре по стълбите, защото му се искаше да остане няколко минути сам със себе си, преди да се потопи в атмосферата на местопрестъплението, опитвайки се да намери обяснение на несъответствията и да залови престъпника.

Местопрестъпление, сам, тишина.

Лу Болд се чувстваше в стихията си.

В нито един от случаите си досега Болд не беше поглеждал на нещата от позицията на престъпника. Не можеше да се превъплъти в тази роля, нещо, което според някои негови колеги беше напълно възможно. Той разглеждаше местопрестъплението през очите на жертвата — често интуитивно, но само и единствено от позицията на потърпевшия. Затова се отправи нагоре по стъпките на Кати Кавамото — жената, която всеки момент щеше да изненада крадеца. Предполагаше, че крадецът предварително е планирал всичко — не е бил някой закъсал за дрога наркоман, който разбива врати, за да открадне дамска чантичка или огърлица от перли. И изведнъж на стълбите се появява Кати, тръгнала да провери какъв е този шум на горния етаж.

Той спря за малко да огледа площадката, защото курсантката му беше казала, че жертвата се е свестила на стълбите. Думите й се потвърждаваха от петното засъхваща кръв, което видя по тях, резултат от разкървавен нос.

Ако нападателят я е блъснал надолу по стълбите и е избягал от къщата, то той трябва да е скочил точно над нея. В този момент Болд забеляза продълговато черно петно от гума на стената, което би могъл да остави човек, прескочил забързан нечие тяло върху площадката. Записа си да нареди на техниците от отдела да вземат проба от петното и да я анализират.

— Няма да оставя камък непреобърнат! — промърмори на себе си той, като много добре си даваше сметка, че хората щяха да се опитат да свържат нападението над Кавамото с това над Санчес, а може би дори и с изнасилването на Кармайкъл. А като се имаше предвид и недоволството, породено от грипа, тревогата на обществеността щеше да накара политиците да настояват за бързи арести и при двете разследвания.

Откри целта на крадеца в спалнята — една етажерка в ъгъла срещу леглото. Телевизор, видеокасетофон и една от онези стереосистеми с плейър за компактдискове, двоен касетен дек и тунер. Престъпникът не бе имал време да ги открадне — Кавамото беше тръгнала нагоре в най-неподходящия момент. Но човекът беше издърпал етажерката от ъгъла, за да разкачи кабелите. Болд надзърна отзад. Кабелът на телевизора беше свален, прилежно навит и пристегнат. Що за човек беше този тип, който си бе направил труда, без да бърза, да навива кабел, преди да открадне телевизора?

Но това, което повече заинтригува Болд, беше не навитият кабел, а бялата пластмасова кабелна препаска, с която той беше пристегнат. Тя беше усъвършенстван вариант на онези, с които се завързваха торбите за боклук. Дали подобни препаски фигурираха в описа от местопрестъплението в дома на Санчес, запита се той. Още едно несъответствие? Останалите кабели бяха омотани на кълбо и покрити с прах. Какъв беше този тип? Кой крадец проявяваше подобна самоувереност? Дафни би дала мило и драго да изготви психологически портрет на този човек.