Ридли Пиърсън - Клопка

По лицето на Пендъграс се изписа тревога. Всяко ченге имаше основание да се страхува от нещата, които Лофгрийн и хората му можеха да направят в лабораторията.

— Като използва тези драскотини, Лофгрийн ще измери височината на задната броня при пристигането ви, момчета, и ще я сравни с височината на същата броня при излизането ви десетина минути по-късно. — Той спря, за да привлече вниманието на Пендъграс. — Това, което е трябвало да направите — обясни той на мъжа, — е било да вземете карабините и да оставите военните каси за транспортиране на оръжие. Но това е щяло да ви отнеме повече време, нали? Така поне си мисля — вие сте бързали. Карабините не тежат кой знае колко. Но тези каси са тежки. Лофгрийн може да измери височината на бронята на влизане и на излизане. Той ще докаже, че когато сте напускали гаража десетина минути по-късно, в багажника на колата е имало над сто килограма допълнителен товар. Нечий труп? Не вярвам. Като имаш предвид липсващата видеокасета със записа от същата тази нощ и поне една липсваща карабина, как мислиш, до какъв извод за посещението ви ще стигнат „Вътрешни разследвания“?

— Косвени глупости. До никъде няма да стигнеш по този начин.

Това беше слабото място в разсъжденията на Болд. Доказателството на лентата беше само — и единствено — косвено доказателство, но Болд трябваше да убеди Пендъграс в противното.

— Възможно е — съгласи се той. — Как ще погледнат „Вътрешни разследвания“ на него? Почти винаги единственото, с което разполагат, са косвени доказателства. Ще започнат да разпитват хората. Хората, които работят в костницата. Теб. Останалите. Ще предложат на някой от вас сделка. Ще заплашат Чапмън със съдебно преследване и ще го принудят да им предаде другата касета. И най-добрите планове… С една от откраднатите карабини е стреляно по полицай. По мен! — предизвикателно заяви Болд. Той отиде до видеото и извади касетата. — Помислете за това, момчета. Предложението ми е в сила само и единствено тази вечер.

Пендъграс стоеше неподвижен като статуя.

— Захване ли се Бърни Лофгрийн с това, нищо не мога да направя — поклати глава Болд.

— То не доказва абсолютно нищо — отговори Пендъграс, като се опита думите му да прозвучат уверено.

Болд спря до вратата.

— Тогава няма от какво да се притеснявате.

Дали планът на Болд щеше да успее или не, предстоеше да се реши в следващите няколко часа. Ако искаше да превърне косвените доказателства в доказващи вината улики, той смяташе, че това щеше да стане, преди да настъпи утрото.

Болд живееше на двадесет минути път от Пендъграс и по-голямата част от това време прекара вперил поглед в огледалото за обратно виждане, а дясната му ръка леко докосваше видеокасетата на седалката до него. Не беше съвсем сигурен, но смяташе, че същата кола, която го следваше през цялата нощ — до Чапмън, до Управлението и до дома на Пендъграс — все още беше някъде там отзад: тесен сноп светлина от фарове със синкав оттенък.

Райърдън и Смайт живееха най-близо до него и той предполагаше, че един от тях ще го чака да се върне в дома си. Или щяха да му предложат размяна на касетите, или щяха да прибегнат до насилие. Съмняваше се, че щяха да го потърсят по телефона в дома му с предложение за размяна — всички ченгета се пазеха да оставят следи, които можеха да бъдат документирани.

Когато спря в алеята за коли пред дома си, типичната за Сиатъл мъгла изпълваше въздуха и се стелеше толкова ниско над земята, че всичко по пътя й беше овлажняло. Той включи чистачките, въпреки че това не беше абсолютно наложително — не желаеше никакви изненади.

Болд изключи двигателя, обзет от онова страховито, все по-засилващо се зловещо предчувствие, което го изпълваше целия, както и от тъга, че в случая бяха замесени ченгета. Той обичаше полицейската работа. Обичаше Управлението и всичко онова, което то олицетворяваше. По-просто нямаше как да го каже.

Болд взе касетата и я пъхна под седалката както се бяха уговорили с Ла Моя. Щом излезе от колата, веднага заключи всички врати с дистанционното управление. После пъхна връзката с ключове в джоба си и се зачуди какво не беше наред. След като замислен направи три-четири крачки, си даде сметка какво го беше смутило.

Тишината.

Кучето на съседа не залая по него и не задраска по оградата. Ако тримата мъже, които го бяха нападнали миналата седмица, бяха Пендъграс, Райърдън и Смайт — а той вече смяташе, че са били те — тогава тримата знаеха достатъчно за това куче. Мълчанието му започваше все повече да го плаши.