Ридли Пиърсън - Клопка

Болд размаха ключовете, като си помисли, че ако Пендъграс и останалите имаха ум в главата, щяха да се зачудят защо предварително е извадил и държи ключовете в дясната си ръка. Смайт можеше да си помисли, че е възнамерявал да отключи задната врата на къщата, но защо тогава не беше преместил ключовете в лявата си ръка, а пистолета в дясната, когато Пендъграс беше излязъл от храстите? Но те не мислеха — в това беше проблемът. Не бяха мислили и когато бяха откраднали карабините, след като Кришевски ги беше предупредил за стачката; не бяха мислили, когато бяха счупили врата на Санчес при опита им да я сплашат, за да се откаже от случая; не бяха мислили, когато се бяха опитали да замаскират всичко така, че да изглежда като дело на Флек. Хора като тях не мислеха — те реагираха. Това беше единственото, на което бяха способни.

— Колата има дистанционно — каза му Болд, хванал ключовете в ръка. — Аз ще отворя.

Той вдигна дясната си ръка, като насочи дистанционното управление към колата, така както хората насочват дистанционните управления към телевизорите си. Решително, с изпъната ръка. Наоколо отново се беше възцарила онази зловеща тишина, нарушавана само от звъна на ключовете, които подрънкваха като малки камбанки. Болд натисна бутона. Вратите на колата се отключиха. Пендъграс дръпна дръжката и отвори предната дясна врата. Той се наведе вътре.

Болд натисна другия бутон на дистанционното управление. Щом капакът на багажника се отвори, той стисна очи, хвърли се към стълбите и се претърколи по тях.

От багажника на колата изскочи Ла Моя, стиснал в ръка готов за стрелба полицейски полуавтоматичен пистолет, и метна високо една фосфорна граната. Прозвуча изстрел. Болд не беше сигурен откъде дойде. Той грабна пистолета си, докато се търкаляше и отвори очи. В опустошителния бял блясък Пендъграс изскочи през вратата, обгърнат от ярко сияние като някой ангел. Той беше изпуснал видеокасетата, която се понесе във въздуха в зловеща дъга, като на забавен кадър. Закрил с ръка очите си, Пендъграс насочи заглушителя към Болд, който нямаше друг избор, освен да стреля. Той се прицели ниско и видя как първите два куршума пробиха дупки отстрани на краун вика, а третият попадна в коляното на Пендъграс и го превърна в кървава каша.

В този миг сякаш цял тон тухли се стовариха върху гърдите на Болд и го остави без дъх. Някой го беше улучил.

— Хвърлете оръжието! — чу той Ла Моя да заповядва през обездвижените си зъби. — На земята! Веднага! Никой няма да пострада! — извика сержантът.

Вече имаше двама свидетели, чули Пендъграс да споменава Санчес — Болд и Ла Моя. Дори и другите обвинения да отпаднеха, тримата щяха да бъдат осъдени за нападение над полицейски служители, опит за убийство и използване на огнестрелно оръжие.

Болд се опипа и разбра, че куршумът беше попаднал в жилетката, а не в тялото му. Дишаше тежко, не можеше да говори.

Фосфорът изгасна със съскане като задъхан бегач, и Болд отново можеше да вижда.

Смайт лежеше на земята, смъртно ранен — работа на Райърдън, не на Ла Моя. Когато даваше показания, Райърдън щеше да каже, че той и Пендъграс действително са възнамерявали да убият и двамата — Болд и Смайт, точно както Болд беше предположил. Болд по очевидни причини; Смайт заради неговата глупост и алчност.

Пендъграс лежеше облян в кръв, припаднал до колата. Ръката му беше протегната към падналата видеокасета, която лежеше на сантиметри от нея.

Ла Моя, облян в пот, продължаваше да държи пистолета си насочен към гърба на Райърдън. Той беше разперил ръце, обърнат с лице към стената на къщата. От лявата му ръка се стичаше кръв.

— Ти ли го улучи? — попита Ла Моя, като посочи към Пендъграс.

— Аз го улучих.

— Пълна отврат.

— Аха — съгласи се Болд.

Ла Моя изскочи от багажника, приближи Райърдън и притисна дулото на пистолета си в тила му.

— Къде е видеокасетата от Денвър? — заплашително каза той.

— Джон! — възрази Болд. — Така няма да стане.

— Направихме това както каза ти, сержант. Другото ще го направим както кажа аз. — Той смушка Райърдън с пистолета. — Дадеш ли касетата, ще кажем, че Смайт е загинал от заблуден куршум. С всички останали простотии пак ще ти лепнат доживотна присъда, ама ще отървеш инжекцията с отрова. Имаш три секунди да решиш — добави той. — Едно… две…

— У Чък е! — процеди мъжът към стената. — Заключена, мисля. Не знам.

Ла Моя се отдръпна назад, извади клетъчния телефон от джоба си и натисна един от бутоните.