Ридли Пиърсън - Клопка

Пендъграс беше налапал въдицата.

— Здрасти? — извика Болд, като влачеше шинирания си крак.

Горе на верандата беше тъмно. Лампата в кухнята не светеше, не светеше и тази на гърба на къщата. Лиз в никакъв случай не би допуснала това. Някой беше дал веригата на късо и бушонът беше изгорял. Не искаше да се качва там горе, но не искаше и да обикаля с тази шина до предната врата, въпреки че там уличната лампа щеше да свети и някой съсед можеше да го види или чуе, ако извика.

Той чу как вратата на някаква кола се затвори шумно зад него. На съседната улица. Дали имаше връзка с плана или беше случайно съвпадение? — запита се той. Усети приток на адреналин, защото веднъж вече се беше озовавал в почти същата ситуация. Само че сега нямаше куче, което да му се притече на помощ. Сега носеше тази шина на крака си.

Той погледна назад към колата, като се зачуди дали би могъл да изпревари появата на онзи, който идваше през горичката към него — който беше паркирал на съседната улица и сега кършеше клончета и бързаше през храстите, за да го настигне. Ако кракът му беше здрав, сигурно щеше да успее. Но сега той просто спря и се ослуша.

Беше се надявал, че Пендъграс ще поиска да разменят касетите. Имаше и резервни планове, разбира се, но не искаше да прибягва към тяхното изпълнение.

Шумът откъм гората спря. Който и да беше там, вече се намираше съвсем близо. Болд прехвърли пистолета си в лявата ръка, хвана се за дървеното перило с дясната и започна да се изкачва по стълбите на задната веранда тромаво, стъпало по стъпало. Той се подхлъзна, пусна перилото и извади ключовете от джоба си. До задната врата му оставаха само няколко крачки. Искаше да вкара ключа в ключалката и да отвори вратата колкото може по-скоро.

Точно така се е чувствала Санчес, реши той. Някой беше прекъснал осветлението и пътят от гаража до къщата й се беше сторил невероятно дълъг.

Той повъртя ключовете в ръката си.

От горичката зад него отново се разнесе шум.

Застанал на горното стъпало, Болд се обърна.

— Мислех си, че ще се обадиш по телефона — извика той, като се напрягаше да види в тъмнината.

— Аз пък си мислех, че се каниш да се върнеш право в Управлението — чу се в отговор приглушеният глас на Пендъграс. Той пристъпи напред от гъстите храсти, които отделяха двора на Болд от този на съседите му. — Това щеше да бъде най-умното в случая. А ти се върна вкъщи. Глупав ход.

Той чу как някой застана зад него, на потъналата в мрак веранда.

— Райърдън? — попита Болд.

Който и да се намираше отзад, не отговори. Това го разтревожи. Ако искаха да преговарят, защо мълчаха?

Пендъграс пристъпи към него, едва видим в мрака. На главата си беше надянал черна шапка с отвори за очите.

— Твърде много мислиш — каза той и добави: — Понякога е най-добре човек просто да приеме нещата такива, каквито са.

— Ти не си виждал Санчес — напомни му Болд. — За мен нещата са точно такива.

— Чувам, че започнала да се оправя — каза Пендъграс. — Движение в двата крака. Тя ще оздравее, ще видиш, и какъв тогава ще бъде смисълът на цялата тази шумотевица? Какъв ще бъде смисълът на цялото това твое изхвърляне? — повтори той. — На кой ще му пука? Флек е нападнал Санчес, а Флек е мъртъв. Случаят е приключен.

— Де да беше вярно! — мрачно отговори Болд.

— И заради това си струва да те пребият?

— Вече ме пребиха веднъж — напомни му Болд. — Това ли било? А аз си мислех, че ще ме убиете.

— Ако дадеш касетата, ще се отървеш с един обикновен бой. Наречи го великодушие от моя страна. — Той беше приближил достатъчно, за да може Болд да различи тъмните му дрехи и грозната, прикриваща лицето му шапка.

— Мислех си, че ще разменим касетите.

— Точно туй имах пред вид — много мислиш — каза Пендъграс. — Хич и не помисляй за тоз пистолет. До никъде няма да стигнеш с него, старче. Хвърли го. Ще ти се размине с един обикновен бой. — Той изчака малко и отново заповяда на Болд да хвърли оръжието си.

Болд продължи да стиска пистолета, макар и в лявата ръка.

— Кой е зад мен, Райърдън или Смайт? — попита Болд. — Защото който и да е… първият ми куршум ще е за него.

— Хвърли пистолета. Мислиш, че тази предпазна жилетка ще те спаси? — попита Пендъграс.

— Ще ви принуди да се целите — отвърна Болд, разочарован, че Пендъграс беше забелязал обемистата предпазна жилетка.

— Прицелил съм се право в главата ти — долетя плътен мъжки глас иззад Болд. Смайт.

Побиха го ледени тръпки. Болд не познаваше добре този човек, но знаеше, че е превъзходен стрелец. Той хвърли оръжието си в тревата, до основата на стълбите, като на ум си отбеляза точното място.