Ридли Пиърсън - Първата жертва

— Невинаги. Попитайте офицер Тидуел. Но аз ще ви помогна. За отплата ще ми казвате за хода на разследването и ще пазите името ми далеч от медиите. Толкова съм уморена от тези лъжи.

— Всички сме уморени от лъжите.

— Във вените ми тече китайска кръв, господин Бот. Тези три жени бяха мои сестри, мои деца.

— Ваши клиенти? — осмели се да попита Болд.

— Хапете ръката, която ви храни, а? — усмихна се тя.

— Когато съм достатъчно гладен — отвърна той.

Тя повдигна меката си, пухкава ръка и я задържа за момент, сякаш очакваше да я целунат. После махна с нея и с този жест ги освободи.

Болд стоеше, Ла Моя с него.

— Благодаря Ви, мис Лу — каза Ла Моя.

— Бъди добър с Пеги Уон, Я Моя. Тя моя племенничка. — И като обърна вниманието си отново към Болд, добави: — Движи се бавно. Тъмнината крие много предизвикателства. Може би ще ти предложа малко светлина.

— Благодаря.

— Можеш посещаваш, когато желаеш, когато имаш нещо да кажеш. Винаги добре дошъл.

Болд се хвана, че й се покланя, вдигна глава и се усмихна.

Когато се озоваха отново на улицата, далеч от магазина, Ла Моя каза:

— Луд ли си, серж? Ти направо си я обвини.

— Споделих подозренията си.

— О, да, ти чудесно си споделяше.

— Ако е умна, ще ги предаде. Те нищо не могат да й направят, тя е толкова влиятелна. Не биха издържали и седмица на затворено. Ако ни даде тази операция, се измъква. Какво беше това за Тидуел? — попита Болд.

— Нали помниш Тидуел, от Организираната престъпност? — подсети го Ла Моя.

— Пенсионира ли се?

— Да се пенсионира ли? Излязъл сутринта да тича и се върнал с носилка. Изпотрошен до последното кокалче. Казал, че го блъснала кола. Сигурно някоя кола с четири крака. Напусна отдела поради здравословното си състояние, защото не може да ходи като хората.

— Мама Лу?

— Помниш ли онова полумексиканче в парка? Надишало се и умряло, а? Казват, че Мама Лу имала голям пръст в тази работа. Мексиканчето било котенцето на Тидуел, преди злополуката.

— Джон, да не би да се опитваш да ме предупредиш?

— Тя поне със сигурност се опита — внушително отвърна той с широко отворени очи. Гьонените подметки на щраусовите му обувки силно шляпаха по асфалта на вейка от широките му крачки. Каза на Болд: — Просто се опитвам да ти кажа, че трябва да си отваряш очите на четири. В противен случай, на твое място бих се отказал от значката си.

Мелиса получи от Стиви дигиталната камера, както и две много малки касети с резервна батерия. Говореха в ъгъла на новинарската студия на Кей Ес Ти Ви, докато всички наоколо се подготвяха за новините в пет. Стиви й подаде чантата с камерата и се почувства длъжна да предупреди Мелиса:

— Това не е картбланш да поемаш нещата в свои ръце.

— Разбирам.

— Не се отнасяй толкова повърхностно към това.

— Разбирам защо смяташ, че трябва да го кажеш. Трябва да предпазиш и студията, и себе си.

— Изобщо не става дума за това. Опитвам се теб да предпазя.

— Пак ли имаш седмо чувство?

— Винаги искаш да знаеш всичко за мен преди мен самата.

— Разбира се!

— По дяволите, не се шегувам!

— Госпожо Макнийл? — повика я студийната директорка. — Остават две минути.

Стиви с нетърпелив жест я накара да се махне. Погледна Мелиса и видя, че има някакъв проблем.

— Нещо става, нали? Познавам този поглед.

Мелиса поклати глава.

— Какво каза за автомивката?

— Нищо, само ти намекнах. Снимките си струват. Имам и други добри снимки. Ще видиш.

— Кога? — настоя Стиви.

— Подслушах го как споменава гробищата по уличния телефон — прошепна Мелиса.

Стиви потрепери.

— Кого си подслушала? Какво гробище?

— Госпожо Макнийл! — отново повика студийната директорка.

— Идвам! — кресна й Стиви. Когато се обърна, Мелиса вече напускаше студията. Стиви знаеше, че най-правилно би било да тръгне след нея и да я спре. Отвори ли се дума за работа, Мелиса ставаше като кон с капаци. — Чакай! — викна й.

— Шестдесет секунди! — съобщи студийната директорка.

— Ще ти се обадя довечера — с устни каза Мелиса и направи жест, че държи телефонна слушалка.

— Обади ми се! — повтори Стиви, все още колебаеща се дали да не зареже предаването и да спре малката си сестричка. — Ще чакам да ми се обадиш!

Един стажант отвори на Мелиса двойната врата и тя за последен път погледна и се усмихна на Стиви. Отново вдигна ръка към ухото си: ще се обади.

— Трийсет секунди! По местата, моля!