Ридли Пиърсън - Първата жертва

Преведоха ги през претъпканата до невъзможност касапница, където една кльощава, приличаща на скелет баба размахваше като брадва китайски нож над половин теле. Тя беше сбръчкана и съсухрена, но усмивката й ги заля с любезност, а очите й флиртуваха.

— Май те хареса — каза Ла Моя, докато се изкачваха по скърцащи дървени стълби към някакво тъмно помещение.

— Надявам се — отвърна Болд, неподготвен за последвалата гледка.

Мама Лу бе с размерите на Орсън Уелс. Бе облечена с ярка червена домашна рокля, пищната й черна коса падаше до кръста. Заобиколена с купища книги, тя седеше в едно кресло в светлината на лампион, който повече приличаше на сешоар от фризьорски салон. До нея имаше черен телефон с шайба. Жълтеникавите щори бяха спуснати, за да не позволяват на слънчевата светлина да прониква, климатикът непрекъснато се трудеше на единствения неприкрит прозорец, през който се виждаше заливът Елиът и островите под него.

Мама Лу — бърза като жабешки език — бръкна с пръсти в чаша с вода и си сложи ченето, преди гостите да й се представят. Когато заговори, баритонът започна да извира някъде изпод гърдите й, които се простираха пред нея като континентален бряг. Съдейки по гласа й, беше пушила дълги, дълги години. Може би все още не ги беше отказала, освен ако зелената кислородна бутилка в ъгъла не беше само за украса.

— Оказвате ми чест с това посещение — каза тя на сносен английски.

— Казват — започна Болд, — че семейството на мис Лу е много голямо: за много хора майка, приятелка за всички. Имате значителен принос за нашата Полицейска Атлетическа лига, за пожарната и за болниците, и за всичко това градът и гражданите му са изключително благодарни.

— Всички ние сме едно голямо семейство, да?

— Бих искал всички да се замислят за това семейство толкова, колкото вие, госпожо.

— Я Моя, ти си приятел на Пеги Уон.

— Да, мис Лу.

— Тя казва ти честен човек. Този човек с теб, господин Бот, той честен човек?

— Най-честният и най-добрият човек от всички, които познавам.

— Това е достатъчно, Я Моя.

Ла Моя кимна лекичко.

— Кажи ми за разследването, господин Бот — каза тя. Въобще не поясни за кое разследване пита.

— С китайските имигранти се отнасят като с кучета, товарят ги в огромни метални контейнери, като кучешки колиби, без вода, без храна. Това е нечовешко и трябва да се прекрати.

— Човек е готов да изстрада всичко, когато бяга от чудовище.

— Но тези хора си плащат.

— Дядо ми и аз пристигнахме на дъното на един товарен кораб, без слънчева светлина и без въздух цял месец. Дядо ми беше платил много пари за това. Нещата не много различни днес. Моят народ бяга от Червените китайци вече от много поколения.

— Хората пристигат в тази голяма страна по много начини, някои законно, други не — каза Болд. — Аз не ги осъждам за това. Но три жени починаха в този контейнер. Млади жени. Животът им е бил пред тях. Всеки, който е замесен в това, ще отиде в затвора. Всеки. Ще свършат в метални килии също като жертвите си. Тези, които сътрудничат на полицията, ще получат най-леки присъди.

Мама Лу не се помръдваше, не потрепваше. Седеше като каменна в мекия си трон, цялата й любезност и светският й тон се бяха изпарили.

— Да — изрече тя подчертано бавно. — Съгласна съм.

Болд се изненада от тази реакция и започна да говори това, което се беше подготвил да каже.

— Младите жени, които оживяха, не желаят да ни сътрудничат, не желаят да споделят никаква информация.

— Те уплашени от вас. Имат причини, бих добавила. Полиция у дома не като полиция тука. Но има и други. Тези деца, техните семейства и в двете държави ще пострадат, ако жените сътрудничат.

— Също и вашето семейство.

— Ласкаете ме, господин Бот. — Изведнъж акцентът й значително се намали, гласът й стана по-учтив, но още по-твърд, очите й фиксираха Болд и не желаеха да го освободят. — Аз нямам влияние над тези деца. — Тя се задави, но си пое въздух и продължи: — Три умряха. Да. Много жалко. Но кажете ми, моля ви се, колко други ще умрат, ако си останат където са?

— Аз отговарям само за Сиатъл, госпожо — съобщи й Болд.

— Ще поразпитам — каза тя и отново кимна с голямата си глава. — Дайте възможност на старата жена да види какво може да направи по въпроса.

— Отговорникът за кораба — каза Болд, — би бил едно добро начало.

— Движите се на тъмно, господин Бот. Вървете по-бавно. Тъмнината крие много невидими опасности.

— В крайна сметка тъмнината отстъпва пред светлината.