Ридли Пиърсън - Първата жертва

— Помня ги.

— Точно така.

— Стари, стари семейни снимки.

— Точно така, точно това казах и аз. — Той вдигна апарата, включи го и фокусира образа на белокоса дама на фона на пребоядисаната врата.

— Обичам летните вечери — каза Лиз. — Ароматът на дървени въглища във въздуха, на прясно окосена трева. Човек не трябва да приема тези неща за даденост.

— Това е майката на майка ми — каза Болд. — Тя почина в съня си. Спомням си от дете меката й кожа и дрехите, които миришеха на нафталин. Косата й беше като захарен памук. Но най-вече ми се е набило в съзнанието, че е починала в съня си.

— Говори полицаят в теб. Винаги много повече те занимава как някой е умрял, отколкото как е живял.

Коментарът не му хареса. Чувстваше, че би могла да се извини за него, но не му се искаше да го прави, макар че не знаеше точно защо.

— Вижда ми се странно, че съм запомнил точно това за нея.

— А как е починал дядо ти?

— Нямам представа. Предполагам, че въобще не са ми казвали. Спомина се пръв. Той ни е довел тук. — Болд превъртя набързо десетина диапозитива.

На Лиз й се искаше да се забави на някои от тях, но той бързаше с припряността на човек, който знае къде отива.

Спря се на една черно-бяла снимка на младо, осемнадесетгодишно момче, застанало в долния край на огромно паднало дърво. Той каза:

— Бяхме поляци. Баща ми казваше, че сме европейци.

— Заради контейнера е. Заради умрелите жени — стресна се Лиз.

Болд превъртя апарата през още два диапозитива на дядо си.

— Всички ние някога сме прекосили океана — отбеляза той. — Твоите хора са дошли още в началото на осемнадесети век. Моите по време на Първата световната война. Мислиш ли, че твоите хора биха могли да дойдат тук сега? С всички тези квалификации и изисквания, а?

— Недей да се тормозиш така.

— Технически казано, са починали от недохранване, но Дикси казва, че някакъв странен вид грип е бил решаващият фактор. Ако бяха преживели глада, грипът е щял да ги убие. Какво ще кажеш за такава ирония на съдбата?

— Мисля, че видях една — посочи тя и се наклони напред. — Не знаех, че имаме светулки!

— Не там. Това са онези коледни украшения, дето никога не ги свалят. — Той издърпа касетката и остави ослепителнобял квадрат на старата боядисана врата.

Лиз скочи от стола си с ентусиазма на малко момиченце и започна да прави театър на сенките, показвайки с ръце летящи птици. Беше облечена с шорти. Краката й имаха тен, но бяха прекалено кльощави. Тя направи глава на патица и гласът й се превърна в този на патока Доналд. Доналд му каза, че се притеснява прекалено много. Не би подскочила така преди две години, преди болестта. Беше станала непредсказуема. Не искаше да се лишава от нито един миг радост. Тя безпогрешно сграбчваше всеки такъв миг. Той й завидя за свободата, за усещането за младост. Тя вече не беше залостена боядисана врата.

— Как може да оставят коледните украси за цяла година? — попита тя.

— Трябва да има наредба за това.

— Винаги си оставаш ченге.

Той зареди касетката с диапозитиви от някогашна тяхна ваканция.

— Ако твоят дядо не беше прекосил океана, сега нямаше да сме тук — каза тя.

— Точно това не ми дава мира. Ако тези жени бяха оживели… Тогава поне за малко щяха да имат законен шанс за свобода.

— Те са открили друг вид свобода — каза тя.

Нямаше да й се поддаде. Нямаше да подеме тази тема за нищо на света.

— Какво знаем вече? — попита Болд Ла Моя още преди да е седнал.

Кабинетът на Болд бе превърнат на картинна галерия, като в момента изложбата бе на рисувани с пръст картини и картинки от дъщеря му Сара и сина му Майлс. Той ценеше всяка една от рисунките, беше измислил названия на повечето от тях; учените грешат, че земята се върти около оста си, тя се въртеше около двете му деца.

— Разследвах тази материя. Прекарах уикенда с докери, митничари и с моя човек в жълтите страници. Това е да си сержант. Когато стана лейтенант, поне ще си върна уикендите.

— Дай за ватата — каза Болд.

— Ъхъ, балите бяха изнесени от контейнера заедно с труповете — отвърна Ла Моя.

— Няма документ, който да показва, че е бил натоварен. Нито пък някъде е записан номерът на контейнера. Никъде не е записана и компанията, която го изнася — предложи самоуверено Болд.

— Две верни предположения, две от три — не е зле, серж.

— Къде не уцелих?

— Официално няма компания, която да отговаря за контейнера — поправи Ла Моя. — Наистина, никакъв документ. Но неофициално? — Когато Ла Моя познаеше нещо, което всъщност се случваше често, той се наслаждаваше на успеха си, разтягайки го във времето точно като дете, което разказва току-що научен стар виц. Бърни Лофгрийн от съдебната лаборатория имаше същия лош навик да проточва в десетминутна лекция нещо, което може да се каже с едно изречение. Болд спокойно го чакаше да се изкаже. — Когато предприех идентифицирането на този контейнер, реших да се заема с това сериозно. Меко и нежно… нищо припряно. Това си е цяло изкуство, както знаеш — каза той, очаквайки комплимент.