Болд написа в бележника си, така че Дафни да може да го прочете: „хитро“.
Китайката отговори чрез преводачката.
— Да. Плащаме много пари, за да ни докарат в Америка. Сега сме в Америка. Да?
— Тя е същинска нелегална имигрантка — измърмори Болд.
Дафни опита друга тактика:
— Какво ще кажеш, ако ти уредим законно оставане в Съединените Щати? Тогава би ли ни помогнала?
Преводачката се възмути:
— Не искам да участвам в тази пародия.
— Каква пародия? — възрази Дафни.
— Имиграционните служби никога не биха се съгласили на такава сделка. Обсъждали ли сте този вариант с агент Кугли? Разбира се, че не сте! Брайън Кугли никога не сключва подобни сделки!
— Тогава как получават информация от тези хора? — попита Болд.
— Вижте какво, аз съм само преводачка, но ви казвам: никога не съм предлагала сделка на някоя затворничка. Просто няма такава практика. Водещият мотив е, че жените нищо не знаят. Тях дори не ги разпитват, и да го правят, е много рядко. Мъжете затворници, различните членове на банди, които прибират от време на време, койотите, те са друго нещо. Но що се отнася до жените, Форт Нолан не е нищо друго, освен голяма гара разпределителна, от която всички превозни средства потеглят в обратна посока.
— Това е още една причина да се съгласи да ни сътрудничи — припомни й Болд. — Даваме й шанс да бъде чута.
— Но не вие контролирате съдбата й, а Имиграционните служби. Агент Кугли я контролира.
Погледът на затворничката прескачаше ту към преводачката, ту към Болд, който вече хич не харесваше Кугли.
Дафни учтиво помоли:
— Ако обичате, преведете предложението на лейтенанта. Ако й предложим сделка, която включва легитимна зелена карта и връщането на парите й, дали би могла да ни предостави името на кораба, както и всякакви подробности, отнасящи се до пътуването й?
Преводачката говореше бързо, като лошо прикриваше яда си. Затворничката я изслуша внимателно и с учуден вид започна да изучава Болд и Дафни. След дълго колебание отрицателно поклати глава.
— Но защо… — учуди се Дафни, — защо сама се обрича на депортация?
— Защото… — понечи да отговори преводачката.
— Не ти, а тя! — спря я Болд.
Като чу превода на въпроса, китайката отново поклати отрицателно глава. Преводачката пак се опита да обясни нещо на Дафни.
— Още преди да напуснат сушата ги предупреждават, че американците не си държат на думата. Ако проговорят, роднините им, както в Съединените Щати, така и в Китай, ще пострадат. За китайците семейството е всичко. За тях е срамота да подложиш на риск който и да е член на семейството.
— Хората, които са й взели парите, едва не са я убили — обърна се Болд към преводачката. — И всъщност са убили три други жени. И още ще умрат. Някои от тях може да са от роднините й. Това нищо ли не означава за нея? — Той се поколеба малко, облегна се назад и предупреди: — Кажете й, че ако не ни сътрудничи, ще я арестуваме като съучастничка в тези убийства. — Тази реплика привлече вниманието и на Дафни. Той продължи: — Кажете й, че ако получи обвинение, няма да бъде депортирана, а ще лежи в затвора с останалите обвиняеми в убийство, наркомани и крадци. Точно това й кажете. Точно, дума по дума, ако обичате.
Преводачката пребледня; очите й молеха Дафни за намеса. Но Дафни кимна на Болд.
— Няма да го направите — възрази преводачката.
— Да не съм чул повече дума от вас — изстреля Болд, — освен ако тя не идва от нея или от нас. Повече никакви редакции. Има три мъртви жени — повтори той високо, като прехвърли раздразнението си и върху задържаната. — А сега, превеждайте!
Преводачката започна да говори на жената, която видимо пребледня, щом стана въпрос за излежаване на присъда. След като изгледа продължително Болд, жената се обърна към преводачката и каза нещо.
— Какво? — нетърпеливо попита Болд. — Искам го дума по дума.
Китайката се усмихна за пръв път, без да закрива устата си с ръка. Предните й зъби липсваха.
— Какво? — с раздразнение повтори Болд.
Тогава преводачката преведе:
— Вие, американците, трябва да имате големи затвори.
На следващия ден срещу петстотин долара в брой щатският ревизор даде на Мелиса името на Гуен Клайн, както и на службата — Уолингфорд ОМПС, където работеше Клайн. Мелиса прекара четиринадесет часа в купето на микробуса си с обемна телевизионна камера и захранващо устройство, готова да записва във всеки един момент. Тя засне една лента как Гуен Клайн излиза от ОМПС и тръгва по поръчки, една лента как Гуен Клайн си взима децата от забавачницата, една лента как Гуен Клайн пазарува зеленчуци. Първият „доклад“ на Мелиса бе представен на Стиви Макнийл в разкошния й мансарден апартамент, на няколко салати, които Стиви поръча по телефона. Виното беше „Арчъри Съмит Пино“. Стиви с удоволствие пи, Мелиса почти не докосна чашата.
Читать дальше