Ридли Пиърсън - Първата жертва

Адресът на ченгетата никога не се издаваше, никога не се публикуваше в телефонните справочници. Някои лъжеха съседите за професиите си, както за да предпазят семействата си, така и за да избегнат въвличане в дребни кавги. Играта на бягане от компромиси и корупция никога не свършваше и изискваше огромна бдителност от всяко ченге, включително и от Болд. Когато се обади Мама Лу, дъхът му секна. Това бе денят, от който се бе страхувал през цялата си кариера.

Съобщи му го Ла Моя. Бяха отишли до кафенето на петия етаж. Болд затвори вратата и си направи чаша чай.

— И така, става дума за това момиче, с което излизах известно време, казва се Пеги Уон.

— Жена — поправи го Болд, — надявам се.

— Страхотно си прекарвахме, макар че не продължи дълго.

— Нищо ново — каза Болд.

— Но си останахме приятели. Интересува ли те изобщо? — подразни се Ла Моя.

— Стига да има продължение. Ако ми разкажеш за „По-нататъшните приключения на…“… ще мина и без това тази сутрин. Животът ти е пълен с такива като Пеги Уон. За твое добро ти го казвам, Джон, намери си някоя, която да означава нещо за теб.

— Проблемът ми е, че съм дяволски срамежлив… За бога, серж, само не ми казвай, че ти пука.

Болд се поколеба за момент, точно колкото да изведе нещата от нивото на майтапа, и каза:

— Да, пука ми.

Ла Моя застина, но усмивката му се смекчи, а погледа му се втренчи в една топка прах в ъгъла на стаята. Долната му устна се изкриви под мустаците.

— Е, хайде, кажи ми за Пеги Уон — каза Болд.

На Ла Моя му трябваше една секунда да се окопити и отново да придобие момчешкия ентусиазъм и напетата независимост, които му бяха толкова присъщи.

— И тъй, Пеги очевидно е племенничка на Мама Лу, въпреки че азиатците често злоупотребяват с това да се наричат лели и чичовци, нали разбираш. Така че това може би обяснява защо Пеги — да е живо коприненото й меко дупенце — се нареди сред останалите ми завоевания. Малко ми е стегнато около врата, знаеш какво имам предвид. И така, размотавам се с тази хубавица и много скоро ще танцувам със самата Мама Лу, прав ли съм? Може да съм ненормален, но съм добър.

— Значи Пеги е в най-черния списък на Сиатъл.

— Очевидно си е заслужила тази чест…

— Легендите говорят… — добави Болд.

— Между другото се чух с Пеги снощи. Обади ми се в бърлогата, разбираш ли? А това означава, че е издирила номера ми по телефонния справочник, защото аз никога не съм й го давал.

— И, естествено, се е обадила от телефона до леглото си, а?

— И какво мислиш, че иска, ако не да уреди среща между теб и Мама Лу, а?

— Мен?

— И аз така реагирах.

— И Мама Лу?

— Точно така.

— Мамка му — нетипично за себе си изруга Болд. — Защо съм й притрябвал? — възрази той.

— Не мога да ти отговоря. Но предполагам, че щом тя го е намислила, ще го направи.

— Идваш с мен.

— Не съм поканен.

— Няма значение. Когато сме двамата в екип, подходът се променя — отсъди Болд. — Разбира се, ако нямаш нищо против. Не те карам насила, Джон. Не искам да те забърквам в нещо… нали знаеш?

— Да, знам. Няма проблем. Щом искаш да съм закачен за теб, така да бъде.

— Може и двамата да ни закачат — злокобно предупреди Болд.

Двама жилави и гъвкави мъже стояха пред корейския магазин за зеленчуци и пушеха цигари без филтър, които миришеха по-скоро на жертвени клади. Двама мъже, които не отиваха никъде. И двамата носеха шушлякови анцузи, които зашумолиха, когато мъжете последваха Болд и Ла Моя в магазина. Една чайка над тях, заклещена между сградите, се оплака за нещо на висок глас. Интернационалният район бе един квартал от около четирийсет сгради на юг от центъра на града и на запад от индустриалните зони, които граничеха с изпитателните площадки на Боинг. Скучна архитектура и евтин паркинг. Единственото забележително нещо на квартала бяха енергичните му хора.

— Аз съм Ла Моя — представи се сержантът, като се обърна да поздрави посрещащата ги делегация. — Това е Болд. Тя ни чака.

Лицата на тези хора бяха спокойни и безизразни. Един от тях кимна, но вратът му се оказа направо дървен, така че жестът му по-скоро заприлича на поклон.

Болд отвърна на кимването.

— Това се отнася само за японците, серж, тези тук са китайци — през зъби процеди Ла Моя.

В магазина миришеше на джинджифил и сгорещено олио. Вътрешното оформление по всички параграфи нарушаваше противопожарните наредби, навсякъде имаше завеси и хартиени изделия, допиращи се до стогодишния ламаринен таван, където инкрустиран с прах вентилатор бавно влачеше след себе си опашки от разкъсана паяжина.