Ридли Пиърсън - Първата жертва

— Той каза да ги зарежем — отвърна Родригес. — И без това не виждам какво друго. С цялата тази кал долу нищо няма да стане. Така печелим поне един ден, а може би и седмица или повече. Само това има значение. Той го е обмислил. Казвам ви. Няма проблеми.

— Скъпо е.

— Не е твой проблем. Не е и мой. Решението си е негово. Той ще го преживее.

— Може и да не го преживее — отвърна гласът на азиатеца.

Родригес изстиска от себе си измъчен смях:

— Прав си.

Той се обърна и се наведе да мине през люка. Тя чу как стъпките им се отдалечават надолу по коридора, въздъхна и си пое дълбоко въздух. Цялата беше потънала в пот.

Горе висяха, закрепени за стената, огромни конвейерни ленти, явно предназначени за подаването на риба към работната площ. Метална стенна стълба отиваше към тях. В центъра на тавана имаше огромен шлюз с размерите на половин тенис корт. Това бе входът, през който първоначално се вкарваше уловът. По края на този шлюз имаше подобна галерия, вероятно достъп за поддръжка. Стиви виждаше още само два входа в огромното хале — двата стоманени люка, и двата точно под нея: единият на нивото на пода, през който в момента ситнеха жените на групи по шест, а другият внезапно се отвори на средния етаж. Морската вода продължаваше да нахлува. Както бяха отворени люковете, корабът скоро щеше да потъне.

Стиви чу шум и погледна надолу. Видя Родригес да излиза на галерията точно под нея. Той пак се облегна на парапета да наблюдава процеса. Беше човек, на когото бе поставена конкретна задача и Стиви чувстваше нетърпението му да види резултата от работата си. До него стоеше азиатецът с огромните ръце.

Планът е прост, помисли си тя: евакуират се нелегалните имигранти, за да се защитят инвестициите в тяхно лице, след което Кугли идва да обискира кораба в качеството си на агент на Имиграционните служби. Ако беше схванала правилно, Кугли възнамеряваше да потопи кораба, докато е на борда му. Това бе трик, който би му спечелил както подкрепа, така и съчувствие, пък и би предотвратил каквото и да било разследване.

Тя погледна надолу и надясно: камерата през цялото време записваше. Стиви още не го осъзнаваше, наплашена от близостта на Родригес, но камерата бе записала всяка негова дума, докато издаваше заповедите си. Камерата осъждаше този човек на смърт.

Но всичко това нямаше да има никакъв смисъл, ако Стиви не се свърже веднага с Болд. Трябваше да действа бързо.

Тя тръгна към люка, но лентичката на камерата се закачи за някакъв железен болт, чантата се дръпна назад и съдържанието й се изсипа. Прозвуча като кухненско чекмедже изтърсено на пода.

Секунда по-късно Стиви посегна да си събере нещата и се хвана, че гледа право надолу през летвите под краката й, точно в очите на Родригес.

Той й излая:

— Хей!

Нещата се изтърсиха на долната галерия, а оттам се посипаха по пода на халето. Всички погледи се вдигнаха към нея.

За момент сърцето на Стиви просто спря. Всички я гледаха. Всички и всичко застинаха. Тя не можеше да диша, толкова голяма бе болката в гърдите й. Самият Родригес се вкамени, като я видя. Но той веднага се съвзе и хукна по стълбите, прескачайки по две наведнъж. Стиви разбра, че е мъртва.

Единствената мисъл, която проблесна в съзнанието й бе, че Родригес контролира тези жени чрез страха им. Но той и хората му бяха много по-малобройни. Да разруши властта му, независимо какво ще стане с нея и записа й, бе всичко, което й оставаше. Родригес можеше да им влияе само със страх. Тя имаше много по-силно оръжие.

Оставаха му повече от двайсет стъпала, когато тя приближи парапета и се провикна на перфектен мандарински:

— Сестри мои! Аз съм от американските медии! Полицията е на път! Вие сте свободни!

За стотна от секундата се възцари абсолютна тишина. Родригес спря на място и погледна надолу. Изведнъж духът на всички се приповдигна. Чу се единен вик на свобода. Толкова силен, че чак оглушителен. Толкова възторжен, че Стиви се просълзи. Жените развалиха строя и нападнаха единствения си пазач. В тълпата от жени се чу мъжки писък, ясен шум от чупене на кости, като клонки по време на буря.

По-голямата част от тълпата тръгна към вратата, но някои от тях скочиха на същите метални стълби, в края на които беше галерията на Стиви. Те се качваха бързи като огън при пожар. Родригес зави по стълбите към нея. Сега ги деляха само няколко стъпала. Стиви скочи към люка и побягна по коридора. Камерата се люлееше на презрамката, окачена на дясното й рамо. Проклетата врата се оказа много по-тежка, отколкото очакваше. Тя знаеше, че да заключи тази врата би означавало да повери съдбата на Родригес на жертвите му. Тя дърпаше и дърпаше, като с периферно зрение следеше как нараства фигурата на огромния мъж, качващ се по стълбите. Той знаеше точно какво е наумила. Извика: