Ридли Пиърсън - Първата жертва

Палубата на кораба вибрираше под краката й като кухненски миксер. Тя не тръгна по изтъркания път, а в сянката от страната на пристанището. Движеше се изключително бавно, всяка нейна частичка беше нащрек. Минаваше вратите една след друга, без да има и най-малката представа къде е и в коя врата да влезе, и само благодарение на репортерското си око забеляза пресни фасове, събрани до една конкретна врата. Това я накара да спре и да притисне ухо към вратата.

Главата й бръмна от непрекъснатото бучене, от далечно, но ясно различимо тракане. Тя погледна нагоре и видя, че камионът тръгва надолу между два реда лодки в двора на склада. Спря точно пред мрежестата ограда и спирачките му изсъскаха.

Стиви натисна дръжката на вратата и тя поддаде точно колкото да надникне.

Непрогледната тъмнина се нарушаваше само от бледа жълта светлина отляво. Тя събра кураж и бързо се шмугна вътре, притискайки се с гръб към студената метална стена и сдържайки дъха си. Кръвта толкова силно пулсираше в главата й, че Стиви не чуваше нищо друго. Застина на място, прилепена за стената и остана така цяла вечност, докато очите й привикнат към тъмнината, а ушите й към шума. В началото й се стори, че е в нещо като стая, но после откри, че се намира в зала.

Светлината идваше от друг коридор в края на залата. Тя събра цялата си смелост и бавно тръгна към светлината. Всяка крачка й се струваше премеждие, съзнанието й бе изпълнено със спомени, мислите й бяха объркани. Бореше се със себе си да изчисти мислите си, но не успяваше. Виждаше баща си, Мелиса, Су-Су. Видя студиото.

В края на коридора се показа тясно стълбище, водещо надолу към недрата на кораба. Луминесцентното работно осветление бе закачено на оранжеви пръти и хвърляше метални лъчи към дъното на стълбището. Стиви стоеше на върха на стълбите и не смееше да слезе долу и да се изложи на светлината. Накрая видя, че няма друг избор.

Нейните познания за корабите се простираха дотам, че в тях има каюткомпании, коридори, каюти, отделни кабини, трюмове, носове и камбузи. Траулерът за нея беше само лабиринт от сиви стоманени коридори и стръмни стълбища, едното, водещо към другото, целите в тръби, които от време на време издаваха оглушителен производствен шум. Съединяваха се по най-невъобразим начин.

Стараеше се да проследява веригата за осветление — грубо навързани кабели, към които от време на време бе прикачена по някоя лампа, хвърляща разтегливи сенки по стените и превръщащи залата в нещо едновременно страшно и мистериозно. Колкото по-далече отиваше, толкова по-малко вероятно й се виждаше да открие пътя за връщане. Ако пък осветлението вземе да угасне…

Когато нямаш друг изход, опитай да вървиш напред, веднъж я бе посъветвала Су-Су. Сега тя се довери на този съвет.

Стиви стъпи на първото стъпало, като плувец, опитващ дали е студена водата. После на следващото. После тръгна надолу, към светлината, сянката й се разтягаше след нея. Бе приела факта, че ще я убият, ако я хванат, а може би няма да я убият — беше й все едно. От друга страна, Брайън Кугли имаше чудесната възможност да се отърве от нея веднъж завинаги. Защо не и сега? Само защото не е успял от първия опит?

Твърдите метални стени я задушаваха и засилваха рева на машините, но за щастие заглушаваха стъпките й. Тя стигна дъното, където коридорът рязко завиваше назад и тръгна покрай стената, опирайки се с една ръка за всеки случай. Тук миризмата бе по-кисела: тежката миризма на трудещи се хора, на море, урина, пот. В устата й имаше горчив вкус на пластмаса.

Въздухът стана мъглив, после вдясно по коридора мъглата се сгъсти и изведнъж се озова в нова зала. Тук беше по-тъмно. В дъното се виждаше полуотворена врата, откъдето явно идваше шумът. Стиви почувства, че тази врата и тази какофония зад нея я привличат, нямаше сила, която да я спре. Внимателно, стъпка по стъпка, тя продължи напред, предпазливо оглеждайки се назад и наоколо, очаквайки във всеки един момент някой да изскочи и да я грабне. Зад полуотворената врата беше още по-тъмно, но миризмата на жени стана по-силна, а шумът — как би могла да опише този шум? — непоносим.

Без да осъзнава напълно действията си, тя напипа ципа на чантата си, бръкна вътре и махна капачката на обектива. Камерата от само себе си се озова в ръцете й. Включи на запис.

Стъпи на металния люк и надникна. Тя подскочи, стресната от собственото си възклицание. Никога не бе виждала подобно нещо.

Люкът водеше към една галерия, окачена върху огромно хале и стигаше до стоманена стълба, която бе извита около оста си. Галерията минаваше през още една, преди да стигне пода. Стиви стоеше и гледаше халето на кораба, някога предназначено за съхранение на десетки тонове риба. То бе дълбоко около петнайсетина метра, още толкова широко, и може би около двадесетина дълго. То бе преоборудвано в производствен цех, където десетки жени, около стотина или дори повече, с обръснати глави, бяха сведени над слабо осветените шевни машини, шумът от които отекваше в металните стени и създаваше неподражаема какофония.