Ридли Пиърсън - Първата жертва

— Доставките на зеленчуци.

— Не съм единствената, която доставя зеленчуци, господин Бот.

— Сигурен съм в информацията си, госпожо, но съм безсилен да я използвам. Системата ни е слаба. Корумпирана. Но само с нея разполагам. Тя е единственият ми инструмент. — И добави: — Кораб е. — Тя трепна. — Знаем това със сигурност. И вие го знаете. Трябва ми местоположението му, сега, тази вечер. Веднага! Ще ви арестувам и ще ви злепоставя, ако трябва. Нямам друг избор.

Тя го шокира с усмивката си.

— Моят проблем е същият като вашия — каза тя. — Ако аз стана източникът на информация, ако това някога се разбере, рано ще отида в гроба. Това не е в мой интерес.

— Мога да арестувам Кугли — каза той, — но това трябва да стане тази вечер, преди да е разкарал хората си.

— Знаете много — каза тя.

— Ами ако не ми кажете? — попита той, чувствайки нежеланието й да изрече информацията, от която имаше нужда. — Ако сам я позная?

— Самопознанието е единственото истинско знание — усмихна се тя отново. Зъбите й бяха безупречни.

— Кораб — каза той. — Траулер. Стар траулер.

— Какво прави полицията с колите на наркотрафикантите?

— Конфискува ги — каза Болд, опитвайки се да следи мисълта й. — Прибираме ги. Съдът събира всяка собственост…

Очите й светеха.

— Конфискуваната собственост се продава на търг — каза той.

— Не и ако никой не иска да я купи — поправи го тя.

— Господи! — ахна той.

Още една широка усмивка.

Болд набираше номера на диспечерката, още преди да стигне стълбите.

Родригес чакаше нещо на кея, а Стиви през това време гледаше през обектива на камкордера как двама души тичат по импровизираната пътечка от стълби и дървени рампи, свързващи различните лодки. Когато накрая стигнаха до шлепа, те нагласиха парасела, за да мине по него Родригес. И тримата се забързаха към траулера. По викането им личеше колко бързат и колко са напрегнати. Бяха прекалено далече, затова Стиви не можеше да запише нито лицата им, нито какво казват, но все пак успя да направи някакъв запис. Пътят им беше неочаквано дълъг и труден, пътеката между корабите съвсем не беше права линия.

Не сваляше пръст от тригера на камерата и прикривайки с другия червената светлинка, показваща, че камерата записва, Стиви тръгна след тримата мъже към траулера. Там се скриха на задната палуба. Тя прибра камерата в чантичката, закопча ципа и слезе по въжената стълба от щирборда на танкера към силно наклонения ферибот. Когато стигна палубата му, видя, че от следващата лодка я дели пропаст от три-четири метра. Но кърмата се потопи във водата и Стиви разбра, че ще се наложи да скочи.

На следващата лодка имаше талпа — една от брънките на импровизираната пътека от брега до траулера. Трябваше да стигне до следващата лодка, защото тя откриваше пред нея пътя към нелегалната фабрика. Не виждаше друг изход, освен да скочи. Полет от няколко метра, част от секундата във въздуха и Стиви разбра, че няма да се справи. Тя се шляпна на ръба на корпуса, протегна се и се хвана за преградата. Лицето й пое тежестта на отчаяната й маневра, лявото й око подуто пулсираше. Черната вода отдолу я подканваше да падне. Но Стиви успя да се хване и с другата си ръка горе, залюля се като махало и се закачи с пети за ръба на палубата. Набра се и се издърпа на борда. Пльосна се на палубата, задъхваше се. Позволи си момент почивка и опипа меката плът около окото си.

Тръгна към кърмата и към направената от тези мъже пътека. След като мина още три плавателни съда, тя слезе по една стълба и се озова на стара ръждясала туристическа яхта. Спря. Не беше сама.

Подуши цигарения дим прекалено късно и изведнъж осъзна, че кабината на ръждясалата яхта се използва като портал по пътя към траулера.

— Хей! — чу се мъжки глас.

Тя буквално разтресе лодката, когато непредпазливо стъпи на нея и с това изостри вниманието на пазача. Стиви се промъкна като котка към кабината на щурвала, а пазачът мързеливо се надигна да разгледа посетителя. Тя се дръпна назад, с лице към кърмата, съвсем на открито. Първо в кабината се появи главата на пазача, после невероятно широките му рамене на не повече от пет крачки от нея. Да помръдне, дори да диша, би означавало да се издаде. Тя стоеше абсолютно неподвижна, дробовете й бяха пълни с въздух, който изгаряше гърдите й. Той се огледа от ляво надясно, после пак наляво. Още сантиметър-два и щеше да я хване с периферно зрение.