Ридли Пиърсън - Първата жертва

Въжетата скимтяха и въздишаха. Водата около нея мързеливо шляпаше. Електрическото бучене забележимо се засилваше.

Тя се промуши под парапета, скочи на студената мокра палуба и пропълзя в сянката на нещо. С патешко ходене се забърза към носа, подминавайки стълби, лебедки, парапети и въжета.

Въздухът беше гъст от миризмата на ръжда и водорасли. Докосна захранващия кабел и тръгна по него към дясната страна на кораба, откъдето той беше пуснат към изоставен речен ферибот. Палубата на ферибота бе на около седем метра под Стиви, тежкият кабел минаваше през него и отиваше към следващия кораб.

Покачена на танкера, тя използва момента да огледа гробището. Палуби, парапети, комини и мостици. Ръждива стомана с цвета на изсъхнала кръв. Вдясно от себе си забеляза цяла пътечка от пасарели, стълби и талпи, водещи от една палуба към друга, точно към центъра на гробището, към голям траулер за промишлен риболов. Отдолу и вляво видя черния кабел да отива право към този траулер.

Представяше си Мелиса тук, с точност можеше да си възстанови видеозаписа. Потрепери. Малката й сестричка!

В далечината изпуфтяха спирачките на автобус или камион. Този звук не може да се сбърка.

Тя се върна от другата страна тъкмо навреме, за да види как една фигура слиза надолу по пътечката, между храстите, към единствения проход в мрежеста ограда. Беше едър мъж. Облечен в пуловер с качулка.

Стиви клекна, за да се скрие.

Мама Лу, облечена в копринена синя роба с избродирани на нея сцени на селяни, обработващи оризови поля, приличаше на борец. Разкошната й черна коса беше вързана на кок, закрепен с нещо, което на Болд му приличаше на осиротяла клечка за ядене. Изкуствените й зъби блестяха, съвсем наскоро почистени и полирани. В тази роба имаше акри плат, а в ахатовите й очи се четеше години мъдрост. По изражението на припрения Болд тя веднага разбра, че има сериозни проблеми.

— Елате и седнете. Краката ми са уморени.

Апартаментът над малкото магазинче за зеленчуци беше поне три или четири пъти по-голям, отколкото си мислеше в началото Болд. Първата стая, която си беше избрала за приемна на гости и за хранене, беше семпла и непретенциозна. Когато Мама Лу въведе Болд във вътрешната стая, той видя истинското лице на жената, с която трябваше да сключи сделка. Нямаше ги азиатските антики, предметите от нефрит и резбована слонова кост.

— Притеснен сте, господин Бот — отбеляза тя. — Седнете, моля.

Той седна на тапицирания с кадифе капитански стол с махагонови подложки за ръцете във формата на лъвски лапи. Тя заемаше цялото диванче, което й прилягаше като трон.

— Обичате чай, нали? — Тя позвъни с малка стъклена камбанка, за да повика млада, около двайсетгодишна жена в семпла черна рокля и джапанки. — Чай — поръча Мама Лу. — Той го обича силен, със захар — каза тя за негово учудване.

— Има ли нещо, което да не знаете? — попита той.

— Ще видим — позволи си усмивка тя.

Той кимна. Мама Лу имаше толкова непринуден маниер да говори по същество, без това изобщо да изглежда така.

— Знам за хеликоптера — информира го тя. — Да, зная дори и за ареста на Диленси авеню. Зная и че не бихте посетили една стара жена в дома й с изражение като това в момента, без да сте си наумили нещо. Така че, какво има, господин Бот?

— Лошо — отвърна той.

Тя леко кимна с благородната си глава.

— Каквото и да е — неочаквано каза тя, — не може да е нито хубаво, нито лошо. То съществува, защото трябва да съществува. Да го класифицираш, е да се опитваш да го овладееш, да ограничиш вътрешния му потенциал. Да не съдим твърде бързо, господин Бот.

Болд сдържа желанието си да говори прекалено бързо.

Тя въздъхна.

— Дошли сте тук, за да ме арестувате ли?

— Надявам се, че не — рече той.

— Защото има патрулни коли — обясни тя. — Ами медиите?

— Идват.

— Колко неучтиво.

Чаят беше поднесен мълчаливо и изкусно, с грациозен танц на ръцете и китките. Младата жена бе красива и миришеше на люляк. Когато излизаше от стаята, роклята й изшумоля и отново ги умълча.

Болд отпиваше по малко от богато направения чай с надеждата, че тя ще продължи разговора. Най-накрая той каза:

— Мога да свържа търговската ви компания с ватата, открита в първия контейнер. Ако ми се наложи, ще го използвам.

— Митническо нарушение. Държавно престъпление. Това не ви влиза в работата, господин Бот.

Той не отвърна.

— Какво ви интересува? — добави тя. — За какво сте дошъл?