Ридли Пиърсън - Първата жертва

— Хей? — провикна се повторно, този път по-тихо. — Кай? Тими? — Никакъв отговор.

Стиви вдигна десния си крак, подготвяйки се да го ритне, ако се обърне.

Той отново погледна наляво. После пак се качи по мокрите стълби към каютата си.

Стиви се вслушваше внимателно и не смееше да помръдне. Измина минута, две. Тя почувства, че яхтата се поклаща и се уплаши, че той пак идва на проверка. Но след малко го чу да уринира. Тя тихо и внимателно се промъкна към мократа стълба, която щеше да я отведе от яхтата и заслиза по нея, жулейки кожата си. Сега се движеше много по-внимателно, минавайки от лодка на лодка. Талпи, парасели, стълби и грубо издялкани стъпала. Брегът все повече се отдалечаваше. Забеляза шест градински маркуча, усукани един около друг, вътре гъгнеше вода. Бученето ставаше все по-силно. Приличаше на хъркащ звяр. Възхищаваше се на находчивостта на Мелиса. Имаше доказателства, че тази жена е успяла да влезе вътре. Истински подвиг.

Почистеният траулер вече светеше пред нея — огромен в сравнение с останалите лодки наоколо, издигащ се над развалините от корабни палуби, каюти и кърми — той представляваше ръждясваща маса от желязо и стомана, несравним по пропорции със съседите си, разяден от десетилетията сол и бури, слънце и вятър. Траулерът беше само скелета на това, което е бил преди. Липсваха му цели сектори, продадени за резервни части или за старо желязо.

Тя прекоси палубите на останалите два кораба, придържайки се ниско долу в сянката, цялото й внимание беше съсредоточено върху издигащия се траулер. Бученето сега се разделяше на няколко тона, вече бяха по-различими — високо виене, бясно метално тракане и нисък гърлен рев. Имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне в гърдите. Мелиса е била хваната. Тази мисъл продължаваше да цари в главата й. Пристигането на якия мъж й говореше много. След като се случиха толкова много неща, дали биха се решили да затворят нелегалната фабрика?

Тя реши да събере малко материал, да се върне в Национална сигурност и да обясни случая, като същевременно подсигури на Болд повод да намеси ФБР.

На брега зад нея пристигна голям камион. Някой слезе от него. Шофьорът остави мотора да работи.

— Какво, по дяволите, означава това? — гърмеше гласа на Болд, който не можеше да повярва на ушите си.

— Те са конфискувани от федералните. Това означава, че са тяхна собственост. Не е под наша юрисдикция. — Гласът на Лейси Делгато, помощник прокурорката, с която Ла Моя се бе срещал преди това, звучеше като стържене по стъкло. Тя беше дебела и носеше прекалено тесни дрехи. Говореше с някаква иронична усмивка, която я правеше особено арогантна. — Конфискувани са от Имиграционните служби и службите за натурализация, лейтенант. Ако някой може да нахълта там, това са самите те.

— Но нали в това е въпросът? Не разбирате ли? — Той току-що бе проверил телефонния си секретар. Изведнъж лаконичното съобщение на Стиви му се изясни: тя е проумяла, че гробището е под юрисдикцията на Кугли.

— Разбирам, но не може да стане. Ако влезете с взлом през този портал, губите всичко, каквото сте разкрили досега.

— Значи трябва да се върна при Адам Талмъдж?

— Точно така.

— Ами ако и той е замесен?

Тя сви рамене:

— Трябва да си нарочите един от двамата да е лошият.

— Някакво предположение?

— Ами другите федерални агенции? Те имат ли достъп?

Делгато нацупи устни и сериозно размисли, преди да отговори.

— Трябва да се доведе щатски прокурор. Ако му дадете достатъчно доказателства, достатъчно причини, той може да издейства разрешително от бюрото. — Тя добави: — Бюрото може да ви покани и вие да участвате. Няма никакви пречки. Да. Така може да стане, предполагам.

— Задействайте този вариант тогава. Аз ще отида да назнача наблюдателен отряд на това място.

— Ще говоря с тях за това утре — не се съгласи Делгато. — Нямам намерение да се занимавам с това довечера.

— Обадете се — заповяда Болд.

— Късно е.

— Веднага.

— Ще го събудя.

— Искате да ви тежи живота на стотици души ли? Искате всичко това да стане само защото отказвате да проведете един телефонен разговор, защото отказвате да събудите някого? Добре — каза той. — Ще запомня това.

— Дано да сте прав — със съмнение каза тя.

— Амин — каза Болд.

От постоянното минаване насам-натам палубата на траулера се бе изтъркала от ръждата и корозията и се бе образувала една пътечка чак до далечния й край, където имаше някакъв люк или врата, напълно скрити откъм брега. Дори и отсреща, от залива Салмън, не можеше да се види заради ъгъла на траулера спрямо гробището. Нямаше никакъв шанс отнякъде да се види, че се използва този вход. Кугли си бе намерил перфектно скривалище.