Ридли Пиърсън - Първата жертва

Лофгрийн се усмихна на стария си приятел, като с това му показа, че е на прав път.

— Всъщност е грес. Изключително мазен грес, използван за лебедки и лифтове. Добавката, която ни забави, се оказа чисто и просто морска сол. Доста ни позадръсти апаратурата.

— Морска сол… — замислено повтори Болд. — Грес… Единственото място, за което със сигурност можем да кажем, че са се използвали тези вериги, са нелегалните фабрики.

— Следователно — както винаги важно каза Лофгрийн, — нелегалната фабрика въобще не е в някоя консервена фабрика. Тя е на някой кораб.

— На траулер! — възкликна Болд.

— На стар траулер — добави Лофгрийн. — Единственото обяснение за тези люспи е, че траулерът е излязъл от употреба преди двайсет и пет години.

Болд се завъртя бързо на пети и се обърна към Ла Моя.

— Извикай подкрепление. Две коли. Четири униформени. Да ни чакат в гаража.

— Къде отиваме? — попита Ла Моя, когато двамата вече излизаха от лабораторията.

— Пак заповядайте! — ядосано им подвикна Лофгрийн. Той живееше заради комплиментите.

Чак във фоайето, подтичвайки, Болд информира сержанта:

— Ще направим нещо, което трябваше да направим много отдавна. Ще блъфираме.

Стиви имаше чувството, че ще умре от нетърпение, заклещена в задръстването, причинено от климатичните аномалии. Беше оставила съобщение на телефонния секретар на Болд, но нямаше представа дали въобще някога ще го получи.

— Мисля, че намерих гробището, за което Мелиса говори на касетата. Много е сложно. Трябва да говорим. Оставете си координатите на моя телефонен секретар, за да може да ви намеря. Ако не, пак ще ви се обадя. Мисля, че мога да ви дам доказателствата, които ви трябват.

Когато се върна в студията на Кей Ес Ти Ви, тя си взе камкордер — лека и лесна за употреба камера. Точно излизаше от фоайето, когато нощният пазач я спря с възглас:

— Госпожо Макнийл!

Тя се спря и нетърпеливо го изчака.

— По дяволите, как се радвам да ви видя! Хората от охраната ви търсят навсякъде! Полицията и федералните се обаждат на всеки петнайсет минути! Изгубили ви дирите. По-добре останете тук, докато се свържа с тях. На тях им писна вече.

— Разбира се — каза Стиви. — Обадете се.

Човекът се запъти към будката си.

Стиви сви зад ъгъла.

Абсолютно сигурна, че е открила нелегалната фабрика, сега тя започна да разбира много неща: лошото осветление на видеозаписите на Мелиса, ехото, вибриращият звук. Било е кораб!

Пътят до залива Салмън не беше повече от десет минути, но й отне цяла вечност. Тя приемаше опасността, пред която се изправяше, като един вид изкупление за това, че въвлече Мелиса в тази история. Виждаше й се съвсем нормално, че именно тя трябва да освободи Мелиса от този ад, за да достави на Болд доказателството, което му трябва. Нямаше никакви ретроспективни видения от живота й, не изпитваше никаква носталгия. Имаше работа за вършене. Чувстваше се в свои води.

Паркира в задния двор на някакъв морски склад, на около стотина метра на изток от мястото, където трябваше да отиде, и тръгна пеша покрай морския бряг. Предпочете да мине между два реда ламаринени навеси, в които имаше спасителни лодки и каяци.

Федералната собственост представляваше два вида халета — сух склад и ремонтна работилница, чиято северна граница бе оградена с ръждива мрежа и стари табели „ВХОД ЗАБРАНЕН“. Стиви вървеше внимателно, криейки се в сенките, наясно, че може да има нощни пазачи или караул. Тя беше нащрек за всичко, което би могло да потвърди съществуването на нелегална фабрика. Най-после стигна края на складовете и се скри под платнището на един скутер за водни ски. Оттук имаше изглед към цялото място: десетки ръждясващи лодки и кораби, всички безразборно скачени едни за други. Зелени морски водорасли висяха от тях и се потапяха във водата като изкривени усмивки. Корабите бяха разядени от ръжда — риболовни траулери, малки товарни корабчета, туристически катери, яхтички, буксири — всички по някакъв начин въвлечени в криминални истории било с наркотици, било оръжие или търговия с хора. Гледката беше покъртителна — развалини от груба техника, гниеща в забрава. Не се виждаше и намек за живот, никакво доказателство, че тук има нелегална фабрика, нямаше нищо за снимане. На асфалта до шлепа имаше дървен парасел — единственият признак, че до флотилията може би се ходи, но за да се помръдне, биха били необходими поне двама мъже.