Ридли Пиърсън - Първата жертва

— В такъв случай ще я запиша на Макнийл, за да ни направи копие — каза Принс. — Някой да има нещо против? — обърна се той към Кугли, който си прехапа езика. — Ще назнача среща за утре, когато всички ще се съберем, за да я изгледаме, всички ние в една и съща стая и по едно и също време. Така никой няма да е изолиран. Нали? Всички ли са съгласни?

Кугли сърдито сключи вежди. Лицето му придоби пепеляв оттенък. Не можеше да спори с това.

— Чудесно — каза Болд. — Според мен е съвсем разумно.

— Това е доказателство, което принадлежи на Имиграционните служби — още веднъж възрази Кугли. — Всичко на този кораб…

— Щом искате да сте в играта, играйте — каза Принс. — Тази вечер, в момента, това е мое. Аз съм с Болд. Аз казвам, че това ще отиде при Макнийл, така че поне да получим копие, което да можем да изгледаме на обикновено видео. Ако искате да ми пречите, ако искате да замразите това доказателство в някое хранилище за собственост, докато съдът реши на кого да го присъди, можете да свършите това сутринта. Но тази вечер то е мое и аз казвам как ще стане.

— Ще видим тая работа — предизвика го Кугли.

— Заповедта за обиск е на мое име, агент Кугли. Тази касета е била намерена на кораб, който е записан като цел на обиска. Всичко това е минало през кабинета на щатския прокурор, който е, ако мога да ви припомня, същият кабинет, в който вие смятате да се оплачете. Не сме ли от една страна? Всички искаме да пратим на топло лошите момчета! Не ми пречете в това!

Бледото лице на Кугли стана алено.

— Ще видим.

Той профуча покрай Болд, ядът му се развяваше след него като опашка.

Стиви Макнийл се вглеждаше в образа на видеомонитора в апаратната на Кей Ес Ти Ви. Тя погледна през звуконепропускливото стъкло към новинарското студио, където бе прекарала последните няколко години от живота си. В студиото беше сравнително тъмно, светеха само няколко странични лампи, колкото някой да не се спъне в кабелите. Това място й изглеждаше някак чуждо. Не беше сигурна дали някога пак ще седне на този стол.

На монитора се виждаше също толкова тъмната нелегална фабрика — „робски кораб“, както го бе кръстила местната радиостанция — име, което явно щеше да си остане. Тежеше й мъката, преследваше я чувство на вина и си помисли, че в три часа сутринта телевизията е самотно, дори донякъде страшно място. Нощният пазач обикаляше сградата и на всеки половин час проверяваше как е Стиви, но това не помагаше много за страховете й. Нямаше да й е по-добре и в хотела, поне не докато е сигурна, че с Болд са оправили всичко. Не можеше да спи.

Мелиса все още липсваше, не бе намерена сред спасените имигранти.

Когато часовникът показа точно 3:00 сутринта, Стиви с нежелание изпрати съобщение на пейджъра на Кугли и даде директния номер на апаратната. Когато няколко минути по-късно телефонът иззвъня, тя така се стресна, че буквално подскочи на стола си, въпреки че очакваше това обаждане.

— Макнийл — вдигна тя слушалката.

— Звъня ви на клетъчния телефон от два часа — каза Брайън Кугли.

— Счупен е.

— В телевизията ли сте? Звънях на телефонистките, но се включва само телефонният секретар.

— Трябва да говорим, Брайън. — Въпреки всичките й усилия гласът й звучеше разстроен и тъжен.

Тежко дишане от другата страна. Кугли не каза нищо. Стиви продължи:

— Трябва да поговорим за всичко това. Тази вечер. Преди утре сутринта. Преди срещата.

— Съгласен съм — отвърна той.

— Елате от западната страна на сградата. Има пожарен изход, който води към студиото. Почукайте, но не много силно. Има дежурен нощен пазач. Ако използвате главния вход, посещението ви ще се регистрира от компютъра. Мисля, че и за двамата ще е по-добре да избегнем това. Така ли е?

— От западната страна, пожарния изход.

— Пазачът обикаля на всеки половин час, ако дойдете в и трийсет и пет, имаме около двайсет минути да говорим. Ще се справите ли?

— Трябват ми около двайсет и пет минути — каза той, — ще стигна.

Двайсет и няколко минути минаха в мъчително очакване. Тя беше не само емоционално опустошена, но и физически изтощена. Провери цялата апаратура за трети или четвърти път, вече им изгуби сметката. Всеки монитор в студиото показваше потресаващ кадър от нелегалната фабрика с шестдесет или седемдесет гологлави жени, сведени над шевните машини — горните монитори, огромното „Сони“ на стената, насрещните монитори, използвани от водещите. Ефектът беше потресаващ.