Ридли Пиърсън - 17 милиона причини да умреш

Лу бе приел предизвикателството, воден от убеждението, че дискът на Хейс ще стигне до нея. Тя не бе толкова уверена, като знаеше, че Дейвид е под наблюдение, и смяташе, че без прякото му участие трансферът няма да се осъществи. Но това беше шоуто на Лу и тя играеше ролята си, както бе инструктирана. В главата й един въображаем часовник продължаваше да отброява минутите, които оставаха до корпоративното обединение.

Болд звънна на Гейнис и я попита къде е.

— Влизам във фоайето откъм търговската зона.

— Видяха те да влизаш. Поставиха момчета там.

— А мишената? — попита Боби, имайки предвид Лиз.

— Тя е вътре.

— Опа! — възкликна Гейнис. — Трябва да вървя. Има опасност да ме хванат.

Тя прекъсна връзката, преди Болд да успее да й напомни, че ако прикритието й като сервитьорка към кетъринг фирмата се провали, трябва да използва полицейската си карта пред банковите охранители, а ако се озове лице в лице с Кречки или Риз, трябва да стовари вината върху него. Болд на свой ред ще твърди, че в крайна сметка става дума за жена му и ако иска да вкара детектив в банката, то това е негово право. В действителност изобщо не беше така, но можеше да преживее едно кратко конско от Риз, ако се налагаше.

Лу мислено подканяше телефона си да звънне, очаквайки потвърждение, че Лиз е стигнала до двайсет и петия етаж. Дори и тактиката с празния асансьор да привлечеше вниманието на охраната, Болд не очакваше от страна на банката да бъдат предприети драстични действия. Никой здравомислещ човек нямаше да закрие партито за обединението точно когато „младоженците“ приближаваха брачното ложе.

Лу отпусна глава на облегалката, като разбираше, макар и да не го приемаше напълно, че трябва да чака отвън като режисьор зад кулисите, който само наблюдава пиесата.

После телефонът звънна. Беше Хайман, който докладва от службата за сателитно наблюдение:

— Ескаладата се движи на юг. В момента се насочва към Фриймонт. Ако питаш мен, целта му все още е центърът на града.

След като провери отново дали прическата и червилото й са наред и намести колието от перли на шията си, Лиз зави зад ъгъла и се озова в залата на двайсет и петия етаж. Тя веднага забеляза прошарената грива на Филип Креншоу сред претъпканото помещение. Реши за момента да избегне срещата с него. Филип бе старателно уведомен за всички аспекти на случая с незаконното присвояване от Лиз, полицията, Бюрото за криминални разследвания и прокуратурата. Лиз не искаше да я види и после да вземе да звъни на разни телефони, за да я проверява. Ако пътищата им се пресечаха, добре, щеше да му каже насаме, че е прибягнала до това, което сега приличаше на хитрост, но все още не е взела софтуера, нито й е бил даден номера на сметката, което беше самата истина.

Изненада се колко добре бе преустроен информационният център за случая. Персоналът й бе свършил страхотна работа. Няколко табла с постери, съобщаващи за обединението, бяха стратегически поставени, така че да прикрият грозните компютри. Мястото бе оживено от балони, групирани по тройки. Разливаше се шампанско, разнасяно от сновящите напред-назад сервитьорки и сервитьори. Изглежда повечето от петдесетината поканени бяха дошли. Въздухът бе изпълнен с аромата на миниатюрни сандвичи с раци и ордьоври със сирене, от който стомахът на Лиз я присви от глад. Тя познаваше по лице всички присъстващи и поздравяваше накратко различните групи, край които минаваше, пробивайки си път към масата за регистриране, около която стояха няколко души от персонала й.

Цареше празнично настроение: от уредбите се лееше джаз, а възбудените от шампанското гласове често преминаваха в силен смях. Много пари бяха спечелени от това обединение, като немалка част бяха отишли в джобовете на адвокатите — клика от костюмари, които се навъртаха край мокрия бар като стадо баракуди.

— Шарлот. — Лиз се усмихна на привлекателната млада жена зад масата за регистриране на гостите.

— Заповядай! — Шарлот се наведе и бръкна под масата. Тя подаде на Лиз картичка с името й, украсена с тясна синя лентичка — отличителен знак, за който Лиз не даваше пукната пара, но Филип бе настоял за него. Лентичката показваше, че тя е „съ домакиня“ и я накара да се почувства евтина, сякаш даваше раболепно шефско парти, а не прием в чест на мултимилиардно обединение. — Това дойде за теб.

Шарлот й подаде обикновен кафяв плик. На него нямаше нищо друго, освен бяло етикетче с името й. Размерът му бе колкото да побере компютърен диск.