Ридли Пиърсън - Смъртоносен уикенд

— Бил е в стаята през цялото време — процеди Уолт, — лежал е по гръб под матрака и е дишал през тръбичките. Изобщо не е мърдал от стаята, докато ние сме го търсили навън . — Вече крещеше вбесено към Брандън. — Един полицай задължително остава да пази мястото на престъплението! По дяволите, Томи!

Той изхвърча от стаята, опитвайки се да разсъждава като Тревалян. Къде би отишъл? Как бе планирал да се измъкне от долината? Имаше ли съучастник, който му помагаше?

После проумя — хората на Драйър и почти всички от собствения му екип бяха извикани да претърсват болницата.

Дано не бе твърде късно.

Тревалян влезе в града по възможно най-прекия маршрут. Този, който полицаите едва ли щяха да се сетят да претърсват или блокират — алеята за велосипеди. С един удар в главата бе проснал в безсъзнание полицая, който пазеше отвън аварийното стълбище на болницата, съблече го, напъха чорап в устата му и го закопча с белезниците. Нахлузи униформата му и взе мобилния му телефон, ала обувките се оказаха с един номер по-малки и ужасно му стискаха. Почти целия път до града измина с инвалидна количка по велосипедната алея. На петдесетина метра вдясно от него полицейските коли фучаха напред-назад по магистралата. На завоя към ски пистите захвърли количката. Засега обезболяващите още действаха. После щеше да стане страшно.

Добра се почти до центъра на града, набра наизустения телефонен номер и остави съобщение след сигнала. Надяваше се, че все още не е станало прекалено късно.

Зачака. Изминаха пет минути. Десет.

Най-после телефонът звънна и той се обади.

— Казвай — чу се мъжки глас отсреща.

— Сватбата не се състоя.

— Разбрах. Много съм разочарован!

— Имах малък проблем, докато успея да се измъкна от църквата, но това вече е зад гърба ми. Свободен съм.

— Свободен?

— Да. Ала роднините на булката ме преследват и няма да успея да се измъкна от града. Имам нужда от подслон.

— Така е, когато човек е ерген — отвърна мъжът. — Ще измислиш нещо.

— Нуждая се от помощта ти.

— Опасявам се, че не мога да ти помогна. Не успя да консумираш брака.

В този момент над главата му прелетя хеликоптер. От силния шум Тревалян не чуваше събеседника си и се надяваше, че не е затворил. Ала за огромна негова изненада, същият шум от хеликоптер се носеше и от слушалката.

Вдигна поглед нагоре и видя проблясващите му в червено и бяло светлинки, докато се отдалечаваше към другия край на града. Задържа се във въздуха над Ноб Хил и бавно започна да се спуска към някакво огромно частно имение.

Разговорът прекъсна, но след малко телефонът отново иззвъня. Нямаше и следа от шум на хеликоптер в слушалката и Тревалян се зачуди дали наистина го бе чул по телефона.

— Булката е все още в града — каза същият глас. — В къщата на баща си. Пробвай да се сдобрите. Ако успееш, обади ми се. Ще видя какво мога да направя, за да ти помогна.

Тревалян затвори и се зачуди дали ще е в състояние да направи и крачка.

Уолт се добра до спешното отделение тичешком. Пред вратата пазеше агент от тайните служби.

— Драйър? — попита шерифът, без да забавя крачка.

— Старши специален агент Драйър е в Командния център.

— Съобщи му, че става въпрос за Шейлър. Нашият човек е на път към Лиз Шейлър.

— Да не съм ти момче за поръчки! — извика след него агентът.

Уолт скочи в черокито и настъпи педала на газта. Пет минути по-късно летеше по улиците на Кечъм. Паркира една пресечка по-нагоре от къщата на Елизабет, извади карабината си изпод таблото и отново провери дали е заредена. Със закъснение се сети, че защитната му жилетка бе останала в офиса след химическото чистене.

Щурците свиреха. В далечината се чуваше кучешки лай. Във въздуха се носеше миризма на пушек. Уолт безшумно се придвижваше към къщата на Шейлър, избягвайки уличното осветление. Осем години по-рано, като велосипеден патрул, бе вървял по същия маршрут. Незнайно защо, сети се за брат си и за това колко много му липсва. Промъкна се покрай съседната къща и прескочи дъсчената ограда до алеята за автомобили пред дома на Лиз. Дишаше ускорено и усещаше сърцето си свито на топка в гърдите.

Процедурата налагаше да изчака подкрепление — хората на Драйър щяха да бъдат тук всеки момент. От слушалката в ухото му се носеше монотонният глас на диспечера. Имаше нужда от тишина, затова съобщи местоположението си и изключи радиостанцията.

Промъкна се тихо до кухненската врата, но не искаше охраната да го помисли за нападател. Спря и потърси с поглед агента, който би трябвало да пази задния вход.