Ридли Пиърсън - Смъртоносен уикенд

Секунди след като сестрата влезе в болничната стая, от вътрешната страна на вратата се чу блъскане — не обичайното почукване, с което Брандън беше свикнал, а страховито удряне с юмрук. Гласът на жената едва се чуваше зад дебелата врата, но звучеше като изпаднала в паника.

Мъжете извадиха оръжията си и заеха позиции. Агентът отключи и отстъпи назад, подготвен да види Тревалян, сграбчил сестрата като заложник, за да ги стресне.

Жената ги гледаше с широко отворени очи и пламнало лице.

— Няма го! — превъзбудено извика тя. — Леглото… проверих и в банята…

Том хвърли бърз поглед към другия мъж, извади радиостанцията си и изреди няколко полицейски кода, отнасящи се до спешни случаи. После набързо се споразумяха агентът да влезе вътре, но без оръжието си.

Брандън издърпа сестрата навън.

— Бягай оттук — нареди й.

Агентът отвори широко вратата. Леглото беше празно. Приближи се до шкафа и надникна вътре. Празен. Погледна под леглото. И там нищо. Приближи се внимателно към отворената врата на банята и хвърли поглед към огледалото — не се виждаше никой. Дръпна завеската на душа — и там никой. И тогава, с крайчеца на окото си, забеляза един от панелите на тавана над леглото. Леко изкривен, за разлика от останалите.

— Назад! — изкрещя той.

Върна се в коридора, където вече пристигаше подкрепление. Направи знак на помощник-шерифа да го последва и двамата влязоха в стаята. Агентът посочи към тавана. Томи се покатери на шкафчето и избута панела встрани. Пъхна главата си в отвора и промуши фенерче покрай брадичката си.

— По дяволите! — изруга той. — Изглежда, един от панелите в банята води към отдушник или нещо подобно. — Скочи на земята и повтори процедурата, покатерен на плота в банята. Повдигна се на пръсти и разбута няколко от панелите встрани. — Потвърждавам. Тук има изход. — Измъкна главата си от отвора и погледна надолу. — Един господ знае къде може да е стигнал вече!

Уолт седеше в Мобилния команден център и пишеше доклад за събитията. Вече цял час погледът му блуждаеше по схемата с местата на гостите, забодена на корковата дъска срещу него.

На огромен лист хартия бяха отбелязани масите и точното разположение на присъстващите, поканени на късната закуска в банкетната зала. До всяко място стоеше надпис с името, с изключение на едно, отбелязано с X.

— Какво има? — обади се Драйър.

— Това е схемата с местата за късната закуска по случай речта на Лиз Шейлър, нали така? — попита Уолт.

— Точно така.

— Защо мястото на Стюарт Холмс е отбелязано с X?

— По метода на изключването. Има вероятност убийството на главния прокурор да е било поръчано от някой от присъстващите на конференцията, затова проверихме кой от поканените не се е появил. Единствено неговото място остана празно.

— А какви са тези инициали до името му? — запита шерифът. — Имаш ли представа?

— Съкращение, означаващо предпочитания за храна. Дали искаш нормална храна или нещо вегетарианско, дали водиш личния си готвач, дали имаш алергия към зърнени храни, да речем… наясно си с начина на живот на този тип хора.

Флеминг отвори бележника си и разлисти няколко страници назад.

— А каква е тази дата до името му в списъка? Най-отдолу на страницата?

Драйър се наведе да погледне.

— Шест-шест. Шести юни. Какво те тревожи, шерифе?

— Стюарт Холмс използва личен готвач. Името му е Рафаел — отвърна Уолт, след като свери името със записките си. — Няма да сложи и хапка в устата си, ако не е приготвена от въпросния Рафаел. В това отношение е стриктен до фанатизъм.

— Е, и? Това е мястото на Стюарт Холмс и до него е отбелязано — без предпочитания . Какво толкова? Мисля, че се нуждаеш от почивка.

— А аз мисля, че още преди шест седмици — на шести юни — Стюарт Холмс е знаел, че няма да присъства на речта на Лиз Шейлър.

— Искаш да кажеш, защо да прави уточнения за менюто, след като няма да е там?

— Ами да. Има логика — кимна Уолт.

Драйър хвърли поглед първо към списъка, а после отново към шерифа.

— Неее… не ми се вярва — сбърчи вежди той, ала вече не звучеше толкова уверено, колкото преди минута.

На вратата се почука и след това оттам се подаде голямата глава на Дик О’Брайън.

— Шерифе, трябваш ми!

Уолт излезе от Мобилния команден център, облечен в чиста черна тениска с надпис „Планинска спасителна служба“ на гърба.

О’Брайън явно никога не спираше да се поти.

— Здрасти — каза той.