Ридли Пиърсън - Смъртоносен уикенд

Уолт хукна нагоре по стълбите.

Мъжът примигна и бързо се огледа наоколо.

— Накъде тръгна? — обърна се той към Уеб.

— Кой? — попита Чък.

Човекът отново се огледа. Шерифа го нямаше. Фотографката — също.

Дани усещаше, че времето му изтича. Полицията дишаше във врата му заради убийството на Алая Холмс, а брат му се държеше доста странно. Цяла нощ не мигна заради страховете си и заради финансовите последици от смъртта й. Знаеше, че изглежда като смачкан, и отлично съзнаваше, че това няма да направи добро впечатление на околните.

Приемът в чест на Елизабет Шейлър беше организиран за ограничен кръг хора в една от залите на хотела. Дани потърси с поглед Стюарт Холмс, въпреки че не очакваше да го види там.

Разговорите около Лиз Шейлър утихнаха и Патрик я поведе през залата, представяйки я на гостите. Дани приближи до тях и се заслуша. Повечето от присъстващите вече бяха направили своите дарения за кампанията и идваше ред на благодарностите.

— С удоволствие бихме дали и повече, ако можехме, Ваша чест. Но колкото и да ни се иска да ви видим на този пост, нямаме намерение да попадаме в затвора заради това — каза някой от гостите и избухна в смях.

— Бихте могли да я поканите като лектор по някакъв повод в компанията ви — намеси се веднага Патрик.

Лиз изглеждаше видимо притеснена.

В този момент на Дани му просветна защо брат му толкова много държеше на нейната реч. Елизабет бе негова инвестиция и той определяше пазарната й стойност. И въпреки данъците, парите си бяха пари и желаещите имаха право да оставят част от личното си богатство в полза на кампанията. Патрик бе намерил начин да заобиколи правилата и това го правеше безценен за Лиз Шейлър.

Отнякъде изникна Дик О’Брайън. Потърси погледа на Патрик и поклати отрицателно глава. Лицето на брат му пребледня като на призрак. Дани инстинктивно усети, че това има някаква връзка с Уолт Флеминг и с факта, че рано сутринта Дъг Анестад и Патрик имаха среща на четири очи.

Нещо тук изобщо не беше наред.

Останал почти без дъх, Уолт спря пред вратата с номер 327. Фиона го следваше по петите.

— Нямаш работа тук — каза й той.

— Така ли? Ами свиквай.

В главата му се оформи план.

— Добре… До асансьора има вътрешен телефон. Обади се в стая 327. Ще вдигне мъж. Кажи, че си камериерката, забаламосай го нещо. Но гледай да го задържиш на телефона.

— Разбира се. Сега ли?

— Сега.

Тя се втурна към асансьора. Уолт я проследи с поглед и зачака.

Телефонът започна да звъни от другата страна на вратата. Стиснал в ръка картата за достъп, шерифът зачака звъненето да спре. Телефонът обаче не спираше да звъни.

Той прокара картата през процепа на бравата. Електронната ключалка светна в червено, а не в зелено. Картата на Уеб би трябвало да може да отваря всички стаи. Опита отново — червено. Единственото обяснение, което му хрумна, беше, че вратата е заключена отвътре с резето. Опита да отвори съседната врата — 325. Успя.

В стаята цареше непрогледен мрак. Плътните завеси бяха спуснати.

— Ало? Има ли някой? — извика той с насочен към килима пистолет и светна лампата. Вътре нямаше никой. Между двете стаи имаше междинна врата, заключена от тази страна. Дръпна завесите и излезе на балкона. Вратата към съседната стая — 327, също бе заключена, а завесите — спуснати.

Замисли се дали да не счупи стъклото, но силният шум щеше да доведе тежката артилерия. Нямаше желание за сблъсък с Драйър и хората му, а и предупреждението на баща му не му излизаше от главата.

Върна се в 325. Фиона стоеше на вратата.

— Казах, че нямаш работа тук — изсъска той.

— Това вече го обсъждахме.

— Затвори вратата. Заключи и не мърдай оттам.

— Добре.

Дръпна резето на свързващата врата. Междинните врати обикновено бяха по двойки, като всяка се заключваше от съответната стая. Приготви се да разбие втората врата, ала за негова изненада тя се оказа леко открехната.

Вдигна пистолета си. Устата му беше пресъхнала, а сърцето му щеше да изхвръкне от гърдите. Бутна вратата и пристъпи напред в непрогледния мрак. Посегна към фенерчето на колана си и когато светлината заля стаята, видя пред себе си кучешка клетка с отворена вратичка.

Празна.

Тревалян бе настанен на определеното за него място на маса, на която все още имаше няколко празни стола. Той се представи и непохватно се здрависа с останалите четирима, като не пропусна да спомене за стеснителността на Наглър и затворения му начин на живот. Една от жените се бе вторачила в него. Съпругът й я тупна по ръката, за да я извади от унеса й. Последваха опити да го заговорят на общи теми, но Тревалян не се поддаде. Кучето лежеше на килима от дясната му страна. Иззад тъмните си очила успя да хвърли поглед на програмата, разтворена върху чинията му. Започваше така: