Ридли Пиърсън - Смъртоносен уикенд

— Уолт… — уплашено се обади Фиона.

— Виждам — отвърна той и проследи с поглед кървавата диря към ваната. Дръпна завесата и потръпна при вида на плувналата в кръв русокоса жена с изцъклен поглед и неестествено изкривени крайници.

Фиона се опита да каже нещо, но отстъпи назад и повърна на килима. Извини се и отново повърна.

На пода до кошчето за боклук Уолт забеляза няколко окървавени марли и чифт кървави латексови ръкавици. Под хавлиената кърпа се виждаше ъгълът на картонена кутия и част от надпис: … чен ограничител , а до нея се търкаляше опаковка от хирургични конци, обозначена с номер 3–0.

— Добре ли си? — обърна се той към Фиона.

— Да… предполагам.

— Слез долу и намери Чък Уеб. Кажи му какво сме открили. Предай му, че съм тръгнал към „Сън Вали Ин“. Стрелецът е в банкетната зала. Сляп е. Възможно е да води куче със себе си. Имам нужда от подкрепление. Негови хора, не федералните. Запомни ли всичко? Хей! Фиона!

— Запомних — прошепна тя.

— Дръж подръка мобилния си телефон. Може да се наложи да ти звънна, ако имам нужда от подробности.

— Подробности… — измърмори жената.

— Хей! — извика той, за да я извади от унеса й. — В теб ли е мобилният ти телефон?

Тя го погледна и кимна.

— Добре ли си?

— Да.

Уолт хукна по коридора към аварийното стълбище. Минута по-късно вече бе извън хотела и тичаше.

Погледът му се замъгли от бързо сменящите се гледки. Художественото изложение. Играещи деца. Шляещи се по магазините хора. Още един прекрасен ден. В ушите му бучеше единствено бясно препускащият му пулс.

Минувачите се обръщаха след тичащия с всички сили и плувнал в пот шериф.

Точно когато минаваше през открития търговски център, телефонът му звънна.

— Флеминг — отговори.

— Уолт. — Гласът на Фиона. — Кръвта не е нейна. Никъде по тялото й не виждам и драскотина. Чуваш ли ме? Кръвта не е на жената.

— Три-нула — каза той. — Хирургични конци за едри животни.

— Какво? Наранил е кучето?

Уолт хукна още по-бързо. Задмина го младеж с ролери.

Профуча през входа на хотела покрай втрещената служителка на рецепцията, сви зад ъгъла и закова точно пред охранителния пункт.

— Шерифът съм — почти без дъх промълви и с бърза крачка премина през детектора за метал. Алармата запищя. Месеста лапа сграбчи ръката му и го завъртя.

— Забранено е влизането с оръжие — каза мъжът от охраната.

— Няма време — задъхано отвърна Уолт. — В залата има убиец. Къде е Драйър?

— Никакво оръжие. — Двамата мъже се гледаха втренчено и не помръдваха. Уолт знаеше какво щеше да последва. Баща му го бе предупредил. Свали пистолета си, протегна го и се изскубна от ръката на мъжа. Оръжието падна на земята. Той хукна, следван по петите от агент на Драйър.

Патрик Кътър наблюдаваше Елизабет Шейлър отстрани и се наслаждаваше на дългоочаквания момент. Плъзна поглед по лицата на затаилата дъх публика и насочените към подиума камери на петте телевизии, получили разрешение да отразяват събитието.

Лиз Шейлър говореше с вдъхновение и увереност, подсилвайки въздействието с деликатни движения на красивите си ръце.

— Пропастта между богати и бедни в тази държава става все по-дълбока и е крайно време някой да се заеме с това разделение. Всички ние, присъстващи тук днес, имаме късмета да бъдем от първата категория, но същевременно с това носим и отговорността за бъдещето на страната ни. Наш дълг е да работим за напредъка и развитието й. Да — нуждата от по-висок морал е очевидна за всички, ала такъв, какъвто ни бе обещан от настоящото управление и който остана само на думи. Време е да се изправим и да кажем: Ако не аз, кой? Ако не сега, кога?

Публиката бурно заръкопляска. Много от присъстващите скочиха на крака. Патрик се усмихна доволно.

Ала точно в този миг зърна в дъното на залата Уолт Флеминг — задъхан и с пламнало лице — и осъзна, че го чакат неприятности.

Уолт спря за кратко до вратата. По всяка вероятност Драйър бе инструктирал хората си да не го допускат до тази зала. Потърси с поглед Наглър или кучето му. Отдръпна се от вратата и застана в един от ъглите, откъдето можеше да наблюдава лицата на публиката. Голяма част от присъстващите се изправиха на крака и блокираха видимостта към залата. Тогава забеляза баща си близо до трибуната. Той също го видя и поклати глава, сякаш му казваше: Няма начин да успееш!

— Намираме се в решаващ момент — говореше Шейлър от подиума, — повратна точка, в която имаме две възможности за избор: да се върнем назад или смело да продължим напред. Тези възможности никога не са били по-ясни…