Ридли Пиърсън - Смъртоносен уикенд

Разбра го без думи веднага щом видя, че сочи към хотела. Някой я избута встрани. Тя отново го потърси с поглед и му направи знак да се обърне наляво. Уолт се измъкна от блъсканицата, погледна нататък и зърна вратата.

Минута по-късно служебната врата към хотелските офиси — обикновено заключена в неделя — се отвори под носа му и той се озова очи в очи с Фиона.

— Ама че лудница — каза тя с блеснал поглед.

Вратата се затвори и глъчката отвън утихна.

— Разбрах кой е — обяви Уолт. — Отседнал е в хотела.

Тревалян чакаше реда си във фоайето на „Сън Вали Ин“, за да премине през проверката на охраната. Опашката се виеше точно покрай дамската и мъжката тоалетна — недомислица в организацията, която вече предизвикваше негодуванието на околните. В дъното на коридора се виждаха вратите на банкетната зала.

— Кучето ви е великолепно — каза женски глас зад гърба му.

Благодари й, чудейки се дали тази жена или пък някой друг е забелязал, че до голяма степен той самият водеше кучето, а не обратното.

Опашката се придвижваше плавно напред; всички бяха наясно с рутинната процедура — жените сваляха тежките си бижута, мъжете оставяха телефоните си в пластмасовите кутии. Единствено на жената, която чакаше преди него, направиха и ръчна проверка след минаването през детектора за метал. Дойде и неговият ред.

— Здравейте, господин Наглър — поздрави го широкоплещест млад мъж от охраната. — Нека първо премине кучето.

Зареял поглед към тавана, Тревалян се обърна в посока на гласа. Протегна към мъжа дръжката на ремъците, опитвайки се да не изглежда прекалено развълнуван, и се постара да не улучи точно ръката му — непрекъснато си повтаряше, че е сляп.

Докато кучето стоеше встрани, той пребърка джобовете си. Извади мобилен телефон, няколко монети и устройство с големина на дистанционно за гаражна врата. Чудесно изигра търсенето на пластмасовата кутия и след като я намери, внимателно постави в нея вещите си.

— Какво е това? — заинтригувано попита мъжът от охраната и посегна към кутията.

Тревалян нарочно допусна:

— Мобилният ми телефон?

— Не, това, което прилича на дистанционно за гаражна врата.

Кучето премина през детектора за метал и алармата нададе вой.

— По-внимателно, моля ви! — пресилено остро извика Тревалян. Протегна се, намери ръката на мъжа и върна устройството в кутията. — Електрически нашийник. Още се обучава.

— Трябва да го пуснем през рентгена. Ремъците също.

— Няма проблеми. Разбира се. Само внимавайте да не избяга, моля ви.

Момчетата поставиха ремъците и нашийника върху лентата, а Тревалян нетърпеливо чакаше, докато трети човек от охраната ги следеше на монитора. Най-накрая го пуснаха да мине през детектора за метал и проверката приключи успешно.

Сложиха тежкия нашийник на врата на кучето и закачиха ремъците на гърба му. Тревалян прибра вещите си обратно по джобовете, стисна дръжката на ремъците в ръка и пристъпи напред.

Най-после беше вътре.

Тълпата оредя и свитата около Лиз Шейлър се запъти към частния прием, организиран в нейна чест точно преди речта й. Уолт забеляза Чък Уеб, детектив към хотела.

— Шерифе?

— Чък, трябва ми номерът на една от стаите. И още нещо — разпредели хората, които имаш на разположение по всички изходи. Това трябваше да стане още преди пет минути.

Чък не се поколеба и секунда. Тревогата в гласа на Флеминг го убеди, че е важно. Той включи радиопредавателя си.

— На чие име е стаята?

— Наглър — отвърна Уолт и се замисли. — Малкото му име звучеше странно и не си го спомням.

— Това слепецът ли е? Знам за кого говориш.

— Да…

— Кристофър Робин — обяви Чък по радиото.

— Наглър — поправи го шерифът.

— Това е вътрешен код за блокиране на изходите. Използваме го понякога, когато се загуби дете, да речем. Веднага ще заключим вратите.

Уолт забеляза един от хората на О’Брайън да си проправя път към тях. Кътър се бе заканил да го изхвърли — нямаше да успее, но щеше да го забави.

— Номерът на стаята — изсъска на Чък. — И картата ти за достъп. Трябват ми веднага !

Уеб разрови връзката с ключове на колана си, измъкна оттам бяла пластмасова карта и я напъха в ръката на Флеминг. Той също бе забелязал човека на О’Брайън и усещаше, че се задават неприятности.

Радиостанцията му изпиука и Уеб я вдигна до ухото си.

— Три-две-седем — повтори той.

Уолт не искаше да се стига до гонитба, но нямаше друг избор. Точно тогава някой пристъпи помежду им с фотоапарат в ръка. Ослепителна светкавица блесна в лицето на преследвача му. Фиона.