Адам Блейк - Измамата Мъртво море

— Добре — каза с делови тон. — Това е нашата папка за живите мъртви.

Кенеди не очакваше нищо, не тръпнеше от нетърпение, но въпреки това й се сви стомахът.

— Призраците от полет 124? — попита тя.

— Точно така — потвърди Могс. — Погледнете. Обещавам ви прозрения, знаци и чудеса.

— Аз… не вярвам в такива неща — протестира несигурно и не много настойчиво Кенеди.

— О, аз също, сержант. Но все пак прочетете. След това ще говорим.

След половин час Кенеди продължаваше да чете под кротките погледи на домакините си, но знаците и чудесата никакви ги нямаше. Съдържанието на папката беше точно каквото бе очаквала: претоплени градски легенди, нескопосани истории на ужасите и тъжни самозаблуди.

Всички обичайни заподозрени бяха налице: мъжът, който пратил имейл с неразбираеми думи от служебния си компютър, докато тялото му лежало на маса в аризонска морга; жената, която усетила ръката на мъртвия си съпруг върху рамото си и целувката му по бузата си в мига, в който самолетът паднал; колата, зарязана със запален мотор на алеята посред нощ („Ключовете на жена ми бяха на таблото, а са били у нея, когато е умряла, кълна се!“); силуетите на майка и дете върху запотения прозорец на детската стая и сладката старица, която със сълзи на очи категорично заявила, че са нарисувани от внучката й („Винаги се рисуваше с къдрици, макар косата й да се изправи преди година!“). И така нататък, и така нататък, с леки и безинтересни вариации. Истории, които хората си разказват, за да убедят себе си, че смъртта не е краят.

Кенеди затвори папката, след като я прочете до половината, за да покаже, че е приключила с нея. Ако не друго, то поне й бе отделила повече от достатъчно внимание, защото вече беше убедена, че Гейл и Могс са част от някоя от най-сюрреалистичните американски църкви и сега трябваше да им съобщи, че това, с което я хранят, не става за ядене.

— Както вече ви казах — повтори тя възможно най-неутрално, — не вярвам в живота след смъртта. Това е интересно, но не е моят тип…

— Интересно? — възкликна невярващо Могс. — Защо го казвате, госпожице Кенеди? Това са същите глупости, които долнопробните вестници ни пробутват всяка проклета седмица. Изобщо не е интересно, не мога да изчета и шест страници от тях, без да загубя воля за живот.

— Ами тогава… — поколеба се Кенеди — защо ми ги показвате?

— Това е правилният въпрос — каза Могс. — И веднага ще ви отговоря. Какво забелязвате в тези безсмислици? Какъв е моделът?

В гласа й имаше нещо лукаво и самодоволно. Беше като тон на учителка, която знае верния отговор и очаква да й дадат грешен.

Кенеди се върна към папката и разгледа отново първите няколко страници със същата липса на ентусиазъм като първия път.

— Няма достоверност — каза тя. — Нищо не може да се докаже. Изглеждат като фалшификации или въображаеми събития. Идеална храна за таблоидите. Минимум факти и имена, които е трудно да се проверят, и максимум свободно място за интерпретации. Истории, взети отнякъде и излъскани като за публикуване…

— Точно така — прекъсна я Могс. — Виждала съм го и преди, госпожице Кенеди. Мога ли да ви наричам Хедър? Благодаря. Виждала съм го и преди, Хедър. По всичко личи, че ти също. Но както вече ти казах, изключението потвърждава правилото, а този път изключението е много голямо и фрапиращо.

Кенеди сви рамене.

— Не го виждам.

Усещаше, че Гейл няма търпение да се намеси, но се сдържа, вероятно защото осъзнава, че това е представлението на Могс, а не неговото.

— Истината е — каза Могс, като се облегна леко назад, — че на мен също ми трябваше доста време, за да го видя. Уеб ме побъркваше с тези истории. Дори когато не говореше за тях, по лицето му си личеше, че ги обмисля. Затова взех изрезките му, общо взето, за да му ги ударя в главата, да му покажа защо това са пълни глупости. И тогава ми светна. Може би защото всичко беше събрано на едно място и Уеб се бе опитал да сортира статиите по дата, час и всичко останало. Това се оказа ключът към загадката. Върни се към началото, Хедър, и помни, че папката е подредена хронологически.

Първата статия беше за Питър Бонвил, чиновника, чиито работни навици били толкова дълбоко вкоренени, че дори смъртта не го спряла да се появи в офиса си, да си направи кафе, да включи компютъра и да влезе в електронната си поща. Нещо привлече вниманието на Кенеди. Погледна датата — 5 юли. Три дена след катастрофата на полет 124.

— Това не е първото съобщение — каза тя. — Има едно и от 4 юли.