Адам Блейк - Измамата Мъртво море

— Няма паспорт — отбеляза Кенеди. Не беше очаквала кой знае какво, но въпреки това се чувстваше леко разочарована.

— Останките от катастрофата бяха пръснати върху голяма площ, сержант, и то в пустинята. Вероятно е още там някъде. Освен ако някой не го е взел и не го е предал в местния полицейски участък или не го е запазил за себе си, а може и да го е продал. Но неговият паспорт е бил проверен, преди да се качи на самолета. Всичко е документирано.

— Знам — каза Кенеди. — Нямах предвид самия паспорт.

— Разписка за багажа?

— Да, точно това.

— Вече проверихме всичко, прегледахме документацията за полета, която ни изпратиха от авиокомпанията. Бранд не се е качил с куфар. Не е чекирал никакъв багаж.

След като взе разрешение от Гейл, Кенеди си сложи ръкавици и започна да разглежда разочароващата купчина. Повъртя касовата бележка, увери се, че на обратната й страна няма нищо — никакви кодирани послания или енигматични списъци. Порови из портфейла, търсеше парчета хартия, които може да са пропуснати, скъсана подплата, под която да се е пъхнало нещо, надписи или знаци по самата кожа. Нямаше нищо. На една от банкнотите бе отбелязано нещо: три успоредни черти, направени с червен маркер, тръгващи от средата и стигащи до долната дясна част. Някой се бе опитал да зачертае лицето на Бен Франклин, но се беше отклонил с цял сантиметър. Кенеди се зачуди какво ли означава това, но после се отказа.

— Ами вещите, чиито собственици не са установени? — попита тя Гейл.

— Има много такива — отвърна й той. — Цели кутии, които заемат по-голямата част от последната редица етажерки. Говорим за около шест-седем хиляди предмета. Не мисля, че денят ще ви стигне, за да ги разгледате.

— Имате ли списък?

— Естествено. Във втората папка е. Червената.

Кенеди прегледа списъка. Търсеше нещо, което да се отличава и да й направи впечатление. Много неща привлякоха за кратко вниманието й, някои дори за по-дълго; парче от стъклен еднорог; медальон с череп и лист от марихуана; дилдо, украсено с мотиви от американското знаме. Но откъде да знае какво може да е носил със себе си Майкъл Бранд и какво е означавало то за него? По-интересното беше, че имаше към трийсет-четирийсет мобилни телефона, чиито собственици не бяха открити. Но когато стигна до тази страница и вдигна поглед към шериф Гейл, той вече клатеше глава, преди още да си е задала въпроса.

— Не мога да ви позволя да ги включите, сержант — каза той. — Незаконно е без съдебно разпореждане. Няма как да го взема, без да представя основание, а такова няма за никого от тези хора. Дори и за вашия Майкъл Бранд.

— Така е — съгласи се неохотно Кенеди. — Действам по-скоро по инстинкт.

— Инстинктът е хубаво нещо. Не давам и дума да се издума срещу него, но полето ми за действие е ограничено, ако ме разбирате. Има неща, които мога да направя, и такива, които не мога.

Кенеди замалко да се разсмее. Все едно говореше тя, такава каквато беше, преди да срещне Тилмън и да нагази в тази бъркотия толкова надълбоко, че вече не виждаше земя на хоризонта.

— Напълно ви разбирам, шерифе — отбеляза тя. Все още държеше найлоновия плик с парите на Майкъл Бранд. Вдигна го и го показа на Гейл. — Мога ли да направя фотокопие на банкнотата? Онази с червените линии?

— Разбира се. Нека я запиша и тогава можем да я вземем с нас в града. Кони ще я снима, докато сме в моргата. Защо? Да не би да виждате нещо в тези линии?

— Може да е код. Хората, с които си имаме работа, си падат по кодовете. Но може и нищо да не означава. Най-вероятно е точно така. Въпреки това искам да си помисля.

Гейл тържествено попълни формуляра, който извади от горното чекмедже на бюрото, продупчи го с малък перфоратор (второто чекмедже) и го сложи в папката с описанията на веществените доказателства. И точно когато претовареният климатик започна да охлажда сгорещения въздух в големия хангар, двамата излязоха навън в пустинята.

— Бихте ли ми казали кои са най-големите злодеи в Библията? — попита професор Гасан.

Стоеше до масата като до катедра, макар в стаята да нямаше никого, освен тях двамата. Старите навици умират трудно. Или може би така даваше да се разбере какви точно са ролите им.

Кенеди не беше в настроение за лекции по Библията, желанието й бе дори още по-малко, отколкото първия път, когато разговаряха. Блясъкът в очите на професора я плашеше, както погледът на змията парализира заек. Но подозираше, че това може да е единственият начин, по който Гасан бе склонен да й каже това, което тя искаше да знае, единственият начин за него да продължи да функционира нормално въпреки страховете и вътрешните си конфликти.