Адам Блейк - Измамата Мъртво море

Като видя недоверчивия й поглед, Гейл я увери най-сериозно, че колата ще ги закара закъдето са тръгнали.

— Никога не ме е разочаровала, сержант. Ако в гробището имаше достатъчно място, щях да помоля да я заровят до мен.

Пейзажът беше по-скучен и не толкова драматичен като гледките покрай река Колорадо, но докато излизаха от Пийзън по шосе 93, Кенеди бе обзета от същото усещане за колосален мащаб. През по-голямата част от пътуването тяхната кола беше единствената на пътя. Планините вдясно от тях бяха на слоеве: каменна публика в амфитеатър с планетарни размери. Хоризонтът вляво се простираше в идеален полукръг. Шосе 93 беше границата, човешката намеса в подкрепа на божието разделение между водите горе и водите долу.

Град Дядо Коледа обаче беше олицетворение на жалките амбиции на смъртните. Гейл й каза, че в най-добрите му години в него са живеели десет хиляди души. А сега представляваше само сбирщина от сладникави къщички като от филм на „Дисни“, която пустинята бавно превземаше. Бяха боядисани като къщи от сладкиши: стени на бели и червени ивици, яркорозови первази като от захарен памук; електриковозелени капандури, закръглени в горната част, които бяха вечно отворени. Всичко обаче в момента се рушеше. Полуразложен Дядо Коледа се усмихваше зловещо от веранда, чиито подпори висяха накриво като счупени ребра. Тук-там между разпадащите се къщи се виждаха ръждясали успоредни релси, съединени с оцелели дървени греди. По всичко личеше, че бяха направени за кукленското червено локомотивче, което сега бе забравено край една къща — останало завинаги без тяга и забило нос в пясъка.

От двете страни на улицата имаше добре поддържани билбордове. На южния тротоар се рекламираха компютри „Дел“, а на северния, на който се намираше и полуразложеният Дядо Коледа със зловещата усмивка — памперси за възрастни. Точно зад втория билборд, накъдето сега сочеше шериф Гейл, се виждаше малка редичка от метални бараки като миниатюрни самолетни хангари.

— Третата е нашата, сержант — каза той. — Освен ако не предпочитате да кажете на Дядо Коледа какъв подарък искате.

— Като всички момиченца — влезе в тон с шегата Кенеди, — пони, кукла Барби. И световен мир.

— Само така — отвърна Гейл и я поведе. — Мисля, че старецът ви намигна, така че можете да очаквате точно такъв подарък. Добре, да видим какво има тук.

Свали тежката връзка ключове от колана си и започна бавно и внимателно да я преглежда. Накрая избра един голям месингов ключ с дръжка с дупка и го пъхна в ключалката с идеална кръгла форма. Не го превъртя, само го натисна навътре и след това го издърпа. Чу се двутактово изтракване. Гейл бутна вратата настрани по релсите и влезе в тъмното пространство, в което беше горещо като във фурна.

— Тук има генератор — каза той, докато опипваше някакви ключове по стената точно до вратата. — Трябва малко да изчакаме.

— Ще се оправя — отвърна Кенеди.

Лампите потрепнаха и светнаха и тя тръгна навътре в помещението. Беше обикновен склад с дълги метални етажерки с пътеки между тях. В близкия край се виждаше бюро с две папки формат А4 — една синя и една червена.

Полиците бяха пълни с кутии, купени на едро от компания за оборудване на складове, чието лого се виждаше на всяка една от тях: „ЕЗ-СТАК“. Бяха и надлежно номерирани. Гейл отгърна синята папка на бюрото. Прелисти страница-две, намери „Б“ и прокара пръста на лявата си ръка надолу по полето.

— Майкъл Бранд, Майкъл Бранд, Майкъл Бранд — мърмореше си той. — Да, ето го. Кутия 161.

Кутиите бяха наредени по номера и абсолютно всяка си беше на мястото, така че намирането на 161-вата беше лесно, костваше им само кратка разходка по една от пътечките вдясно. Гейл взе кутията и я занесе на бюрото, остави я там и кимна на Кенеди.

— Моля, сержант.

Тя вдигна капака и погледна вътре. Всеки предмет беше поставен в отделен плик. Повечето бяха дрехи: риза, панталон, сако, бельо, чорапи. В найлоновите си опаковки на пръв поглед изглеждаха като току-що пристигнали от химическо чистене. Само дето ги бяха почистили много некачествено и червените петна от кръв се виждаха навсякъде по тях.

На дъното на кутията под изцапаните дрехи имаше още дреболии. Касова бележка, също с кърваво петно на ъгъла. Беше за вестник и пакет дъвки, платени в брой на една от будките на международното летище на Лос Анджелис. Черно пластмасово гребенче. Портфейл, изпразнен след катастрофата. В отделен найлонов плик бяха поставени банкнотите и монетите, намерени в него, на обща стойност 89 долара и 67 цента. Отворен пакет хартиени носни кърпички. Полупразно пакетче дъвки с аромат на канела, вероятно същото, което бе описано на касовата бележка. И това бяха всичките лични вещи на Майкъл Бранд.