Ърл Гарднър - Пери Мейсън - Случаят със заровения часовник

— И откъде се снабдихте с лекарството? — попита Мейсън.

— Ами Марта го намери и използва спринцовката, с която поставяше на Блейн инсулина.

Мейсън не каза нищо, просто го изчака да продължи.

Смайли като че си припомняше какво се е случило.

— Какво можех да направя? — започна с малко носов и не толкова враждебен глас той, подобно на човек, който добре е разбрал, че няма никакъв смисъл да се оплаква. — Трябваше да изпълня искането ѝ. Марта ми намери и револвера.

— Какъв точно бе той? — попита многозначително адвокатът и отново погледна към Дела Стрийт.

— Трийсет и осми калибър. Беше на госпожа Хардисти. Тя не живееше постоянно тук, но идваше често. Револверът бе скрит в един от куфарите ѝ. Марта го взе и ми го даде. Отидохме заедно в планинската къща. Хардисти наистина беше там. Беше паркирал колата си пред къщата и стоеше точно пред скалата от гранит. Държеше лопата, явно се готвеше да копае. Лично аз предпочитах първо да поговорим с Хардисти, да се опитаме да го убедим да върне парите, но Марта изобщо не ме чу. Тя веднага се зае с него.

— Застреля ли то? — попита Мейсън.

— Не, какви ги говорите! Револверът беше у мен. Обясни му, че ще му постави инжекция и лекарството ще го принуди да каже истината, така че изобщо да не се опитва да се изплъзне. Аз насочих револвера към него и му наредих да вдигне ръцете си. Той се уплаши наистина, но не кой знае колко.

— И какво направи Марта?

— Ами постави му инжекцията.

— А след това?

— Тогава, изглежда, той реши, че аз едва ли ще стрелям по него. Както и да е, нахвърли се върху Марта, удари я по лицето и очилата ѝ отхвръкнаха.

— И тогава вие стреляхте? — подсказа му Мейсън.

— Не съм стрелял, братко. Ядосах се, задето удари Марта, хвърлих се и здравата го цапардосах.

— С ръката, в която стискахте револвера ли?

— Не, захвърлих револвера настрана, когато скочих върху него… Ама че гадно влечуго, да удря жена. Трябваше да му счупя челюстта. Но просто го ударих, той падна и си счупи очилата. Смятахме, че сме събрали всички парченца, но явно сме пропуснали някое.

— И какво стана след това? — попита Мейсън.

— В началото нищо не продума, а после започна да говори. Вече си мислех, че онези статии в списанията за лекарството са чиста измишльотина. Каза, че тъкмо се готвел да оправи нещата, да отиде при Блейн и да изясни всичко. Призна, че просто не можел да върши тази работа, че където и да криел парите, все му се струвало, че полицията лесно ще ги намери. Първо ги бил сложил в къщата си. После мисълта за разкритие толкова го изнервила, че решил да ги отнесе в тунела, заровил ги точно там, в края на тунела към мината. Това станало само преди около час, но не бил изминал и половината път обратно, когато отново започнал да си внушава, че парите ще бъдат открити и че трябва да измисли друго по-сигурно скривалище. Вече му се струвало, че дори и едно дете би се сетило, че парите са заровени точно в тунела.

Като си мисля сега, става ми ясно как всъщност се е опитвал да ни изиграе този изверг. Марта бе допуснала грешката да му съобщи, че лекарството ще го принуди да ни каже истината. Може би това действително щеше да стане, ако той не ни бе надхитрил. Престори се, че лекарството му е подействало веднага, и ни прати за зелен хайвер.

— Значи вие ходихте до тунела? — попита Мейсън.

— Разбира се. Хванахме се на въдицата. Оставихме го при скалата и двамата с Марта се запътихме към тунела. Взехме и лопатата му, за да копаем с нея.

— И копахте ли?

— Какво да ви кажа, не съм изгребвал толкова мръсотия за година работа дори — а онзи мошеник в същото време бил скрил парите в колата си. Просто ни изигра, това е всичко.

— Какво направихте, след като разбрахте, че ви е излъгал? — продължи с въпросите адвокатът.

— Ами върнахме се, за да видим дали не можем да му зададем още някой въпрос. Но, естествено, не го намерихме. Беше разчистил, заключил и се бе омел от мястото веднага след като се бе отървал от нас. Така че накрая се прибрахме вкъщи.

— Къде точно се срещнахте с Хардисти?

— Точно до голямата гранитна скала. Той беше застанал до нея с лопатата в ръка. Сякаш се готвеше да копае на това място. Можехме да го издебнем и да видим къде ще скрие парите. А с това глупаво лекарство само му дадохме възможност да ни се изплъзне.

— Всичко това стана, преди да се стъмни, нали?

— Разбира се. Беше късно следобед, но си беше съвсем светло.

— Срещнахте ли Адел Блейн по пътя, докато отивахте в колата към планинската къща?