Джоузеф Файндър - Часът нула

Вместо да прекара единия час обедна почивка в крос, той се обади по телефона и после отпътува по спешност до Вашингтон за бърза среща със своя началник Дюк Тейлър.

Пери Тейлър бе петдесетгодишен, но макар да му предстоеше пенсиониране, никой не би познал това по външния му вид. Той бе истински работохолик, неудържим и взискателен. Но едновременно с това беше и един от най-приятните и лесни за общуване хора, които Уилки бе срещал.

Докато Уилки разказваше за случилото се на сутрешната оперативка и после за странните подмятания на Пол Морисън, Тейлър замислено кимаше, а когато Уилки свърши, каза:

— Да, първото нещо е да се прекара името Хайнрих Фюрст през информационната база данни за тероризма. Също и през общата.

— Точно така — съгласи се Уилки, — но Пол Морисън от Центъра казва, че вече са го направили, а ти знаеш с колко повече информация от нас разполагат в тази област.

— Те казват, че била повече — усмихнато го поправи Тейлър. — Но ако ние хванем някой от нашите най-добри търсачи — примерно Кендал или Уенди — може и да намерим нещо. Не забравяй, че в разпечатката на записа АНС е отразила само своето предположение как се пише името въз основа на компютърната му обработка. Може да има и много други начини.

— Не съм настроен много оптимистично.

— Съвсем основателно. Няма причина да е иначе. Добре, следващата ни стъпка е да прегледаме профилите на всеки известен ни терорист по света и да отсеем неподходящите.

— Мисля, че веднага можем да отхвърлим чистите идеолози — подсказа Уилки. — Хората на Абу Нидал… Хизбула… ООП… Сендеро Луминозо.

Тейлър поклати глава:

— Според мен няма да е толкова лесно, Ноа. „Сияйния път“, Сендеро Луминозо — наречи ги както щеш — те може и да са промаоистки настроени, но ние знаем, че приемат поръчки на колумбийските наркотрафиканти, нали?

Уилки кимна.

— В наше време всеки е за продан. Идеологията понякога удобно се забравя. Единствените терористи, които можем да отхвърлим, са мъртвите или излежаващите присъда. И дори това оставя вратата широко отворена, защото какво бихме могли да кажем за терористите, за които нищо не сме чували и които правят първите си удари?

— И все пак онази забележка за „най-умния жив“ — възрази Уилки. — Не можеш да наречеш някой новак „най-умния жив терорист“, нали така? А и кой би наел дебютант? Според мен няма съмнение, че става дума за човек с репутация. Не казвам, че задължително трябва да имаме материал за него — или защо не за нея — но това при всички положения е човек с опит.

— Важно съображение — призна Тейлър. — Само дето с нищо не ни помага. Защо тогава не опитаме да подходим от другата страна: от обекта. „Манхатън Банк“.

— Ако това е обектът. Може да е. Но може и да не е.

— И това е вярно. Но ако сложим под микроскопа и банката, и Елкинд? Да видим дали няма да издърпаме някоя нишка от кълбото. Ще проверим всичките международни операции с участието на банката. Ще се поинтересуваме има ли врагове Елкинд. А той може да има врагове, за които не подозира. Ще разровим всичко, с което разполагаме.

— Ей… усещам, че говориш сякаш очакваш да ти помогна в това. Само че аз си имам работа на пълен работен ден. Забрави ли? Ти сам ме избра за нея.

— О… нямах предвид теб, Ноа. Имаме много хора за работа като тази. Но ти можеш да ни държиш в течение на нещата и да ни се обаждаш, когато получите нещо по-интересно. Не знам, за ЦРУ това може и да не заслужава интерес, но от друга страна, ЦРУ си е ЦРУ, от тях не можеш да очакваш кой знае какво. — Той се ухили. — Благодаря ти, че дойде при мен с тази история. Готов съм веднага да призная, че не бих бил съкрушен, ако хванем онзи задник преди ЦРУ да се усети.

След вечеря Сара се качи горе, за да целуне Джаред за лека нощ. Той лежеше в леглото, държеше плюшеното мече Хъкълбери и четеше биографията на прочутия бейзболист Сатчел Пейдж. Напоследък рядко гушваше мечето — беше започнал да гледа на това като на детинщина.

— Това адаптация за деца ли е? — попита Сара.

— Не, за възрастни е. — Той отново подхвана четенето. След малко вдигна очи към нея и притеснено попита: — Какво има?

— Нищо — каза Сара. — Качих се само да ти кажа лека нощ.

— О… лека нощ. — Той й подаде бузата си за целувка.

— Защо ми се струва, че вече си я чел?

Джаред я изгледа неразбиращо, после попита:

— Да, защо?

— Всичко наред ли е?

— Да — отговори той и пак заби поглед в книгата.

— Ще ми кажеш, ако има нещо, нали?