Джоузеф Файндър - Часът нула

Повечето от тези излизания обаче така и не прерастваха в нещо по-сериозно. Мъжете по правило не са във възторг от идеята да излизат с жена, която има дете, но това беше само една от пречките. Другата бе, че тя беше способна да се отдаде до забрава на работата си, да остава до невъзможни часове, така че дори когато се натъкнеше на някой, който се помиряваше с факта на съществуващото дете, тя просто не бе в състояние да се задържи край него. Започнеха ли да излизат, тя започваше да отлага срещите поради служебни ангажименти. На няколко пъти се бе случвало поредният кандидат да организира специална вечер, а тя в последния момент се бе обаждала, за да каже, че е възпрепятствана. Но най-важната пречка беше вътрешното втвърдяване на Сара след развода: беше се научила да живее сама, не желаеше да й бъде причинявана повторно същата болка, в известен смисъл се бе превърнала в циник. Не искаше нов мъж в живота си, защото се бе омъжила веднъж и какъв бе резултатът? Кой е луд пак да иска това?

Малко след като самолетът на KLM излетя от летището в Париж, Бауман забеляза един човек, седнал три реда пред него, да го гледа напрегнато, сякаш го познаваше.

Лицето му бе познато на Бауман.

Мъжът беше с гигантска фигура и мощни рамене. Късата му коса стоеше някак на снопчета, очите му бяха дълбоко разположени. Лицето бе месесто, с провиснали бузи — лице, което Бауман мислеше, че вече е виждал… но къде? Преди много време… във връзка с нещо неприятно? Поръчката в Мадрид?

Не.

Не, никога не беше виждал този човек. Сега беше сигурен в това. А и мъжът вече не го гледаше така втренчено, беше се обърнал напред и търсеше с поглед друг човек.

Бауман бавно пое дъх, отпусна напрегнатите си мускули и се облегна на седалката. Салонът беше претъпкан и бе прекалено горещо. По слепоочията му се стичаше пот.

Този път му се размина без малко. Но не биваше да забравя за бдителността. Грамадният мъж пред него извика в съзнанието му спомена за друг човек на друго място — приликата беше поразителна. Той затвори очи за момент и мигновено се пренесе отново в онази леденостудена стая в Мадрид, макар отвън да бе чудовищно ярък и невъзможно горещ следобед.

Прозорците на апартамента на хотел „Риц“ бяха устойчиви срещу куршуми, спомни си той. Всеки ден му носеха пресни плодове и свежи цветя. Дневната бе с необичайна овална форма и всичко, върху което можеше да се спре погледът, бе или боядисано, или покрито с тапет, или скрито под кремава тапицерия.

Четиримата млади баски, дошли в апартамента му, бяха облечени в явно неудобни за тях костюми и дори си бяха сложили вратовръзки. Причината бе съвсем ясна: връзката бе задължително условие, за да влезеш в хотел по онова време. Водачът им бе огромен непохватен мъж с ниско подстригана коса. Всички изпитваха видимо страхопочитание от Бауман, когото познаваха под друго име. Бауман, разбира се, бе дегизиран и не говореше. Те така и не видяха лицето му. Единственото по-характерно нещо, което си бе позволил, бе предназначено да дезинформира: макар да не беше пушач — този навик му предстоеше да придобие по-късно, в затвора — той бе избрал да пуши „Дукадос“, най-популярните испански цигари. Не, нямаше да им даде възможност да определят националността му.

Не знаеха нищо за него, но бе дошъл за срещата, препоръчан им най-горещо от един посредник, което беше причината да му предлагат четвърт милион долара за неговите услуги. За 1973 година това бе значителна сума. Хората бяха събирали песетите си дълго, късайки от хляба си и… обирайки банки.

Той изслуша разказа им в тишината на хотелския апартамент. Бяха баски сепаратисти — борци за свобода, активисти или терористи, според гледната точка — и принадлежаха към организация, наречена ЕТА. В родната им провинция това бе съкращение от Euskadi Ta Askatasuna — Баска нация и Свобода.

Идваха от Ируна и Сеговия, Паленсия и Картахена. Мразеха режима на генералисимус Франсиско Франко, който потискаше народа им, забраняваше му да говори на собствения си език и по време на испанската Гражданска война дори беше екзекутирал баски свещеници.

Те искаха амнистия за петнайсетимата членове на ЕТА, студенти и работници, хвърлени в затвора като политически затворници след съдебните процеси в Бургос през декември 1970. Франко умираше — макар да умираше от цяла вечност — и единственият начин да бъде свалено омразното му правителство бе да бъде убито единственото му доверено лице, човекът номер две след него, адмирал Луис Кареро Бланко. Това бе единственият начин да се разчупи лидерският ореол на неуязвимост.