Джоузеф Файндър - Часът нула

Отговори му женски глас. Там бе късна нощ и първоначално гласът й прозвуча малко изплашено, сякаш позвъняването я бе събудило.

— Госпожа Робинсън ли е? — с подчертан английски акцент се осведоми Бауман. — Казвам се Найджъл Кларк и се обаждам от Париж.

Жената потвърди, че е съпруга на Съмнър Робинсън, и веднага попита дали мъжът й е добре.

— О, боже, не се безпокойте — възкликна Бауман. — Работата е в това, че намерих паспорта на мъжа ви в едно такси и… — Той изслуша възклицанието й, след което продължи: — Узнах телефона ви от „Справки“. Предайте на съпруга си да не се тревожи… държа го в ръцете си, неповреден и в безопасност. Кажете ми какво да правя, как да му го предам… — И той отново се вслуша. — Точно така — потвърди той, — на летище „Шарл де Гол“. — Гласът му звучеше благодушно, но очите му бяха стоманено студени. В този миг чу някой да слиза по стълбите. Една млада жена, обгърната в облак цигарен дим, видя, че телефонът е зает, и го прониза с раздразнен поглед. Той я пресрещна с равен, предупредителен поглед, който я накара да се изчерви, да хвърли цигарата си на пода и да се качи обратно по стълбището. — О, няма да заминава преди края на седмицата, така ли? Чудесно… Добре… Единственият проблем е, че аз трябва да взема полет за Лондон буквално след секунди, нали разбирате, и… О, по дяволите, чувам последното повикване на пасажерите и се опасявам, че трябва да тичам, но… ако ми дадете адрес, ще го изпратя по DHL или с някоя друга куриерска служба в мига, в който се озова у дома. — Той произнесе „дома“ с типичен лондонски акцент и се засмя добродушно, когато жената го засипа с несвързан порой от благодарности. — Хайде, хайде, дори не искам да чувам за това. Едва ли ще струва кой знае колко.

Инстинктът му говореше, че е постъпил както трябва. Да, американецът може и да не бе съобщил никъде за паспорта си, но сега жена му щеше да го потърси в хотела, щеше да му съобщи, че паспортът му е бил намерен от някакъв симпатичен англичанин и щеше да му каже да не се безпокои, понеже онзи обещал да изпрати паспорта по най-бързия начин при първа възможност.

Съмнър Робинсън сигурно щеше да се запита как е попаднал паспортът му в такси. Може би щеше да се усъмни дали изобщо го е оставял в сейфа си. Във всеки случай, при тези обстоятелства той нямаше да съобщава нищо никъде — нали щеше да очаква да си получи паспорта след ден-два. Е, готиният британец сигурно имаше намерение да му го върне, защо иначе ще си прави труд да се обажда чак в Ню Хейвън, нали така? Значи паспортът щеше да остане валиден поне още три дни. Дори повече, макар Бауман да знаеше, че никога не би рискувал.

Той окачи слушалката и се качи по стълбите на нивото на улицата.

— Отстъпвам ви телефона завинаги — каза той на младата жена, която продължаваше да чака, дари я със сърдечна усмивка и си позволи едва забележимо да намигне.

Обядва сам в хотела. Когато приключи, донесоха в стаята му голям кашон, в който се намираше апаратът MLink-5000. Разопакова го и внимателно прочете инструкцията за работа. Натисна с палци двата въртящи се винта на задния капак, извади слушалката, после отвори предния капак на устройството, нагласи ъгъла на антената и направи две обаждания.

Първото бе до банката в Панама Сити, откъдето получи потвърждение, че преводът на Дайсън е пристигнал.

Второто бе на частния номер на Дайсън.

— Започвам работа — късо осведоми той работодателя си и прекъсна разговора.

През последното десетилетие фалшифицирането на американски паспорт постепенно бе ставало все по-трудно и по-трудно. Не, разбира се, че не бе невъзможно — за опитния фалшификатор няма невъзможни неща. Но Бауман, макар да бе наясно с основните неща, далеч не беше професионален фалшификатор. Това бе работа, която той оставяше на другите.

След няколко дни щеше да се свърже С професионалист, когото познаваше и комуто можеше да се довери. Дотогава обаче трябваше да се оправя със собствени сили, и то в рамките на шестте часа, с които разполагаше, преди да отиде на „Шарл де Гол“, откъдето да вземе ранния полет за Амстердам.

Беше три сутринта, когато най-сетне въздъхна задоволен от резултата. Само внимателен оглед би разкрил, че паспортът е подправен, но нямаше подобна опасност — той щеше да напусне Франция през натовареното летище „Шарл де Гол“ със сутрешния полет, използван най-вече от бизнесмени, и знаеше, че френските инспектори ще имат време само за един бегъл поглед върху паспорта на поредния раздразнителен американски бизнесмен.