Джоузеф Файндър - Часът нула

Той вкара малък шестограм в дупката на капака и плъзна плочата назад. Това беше достатъчно, за да получи достъп до обикновената ключалка с два ключа. Трябваше му минута игра с импровизирания комплект шперцове — това бе наборът домашни инструменти, който бе купил преди няколко часа от железарския магазин — за да се пребори с ключалката. Накрая сейфът се предаде.

Очакванията му не бяха измамени. Противно на европейците, които предпочитат да носят в себе си важните документи при пътуване, американците постъпват по обратния начин. Господин Робинсън — господин Съмнър Чарлз Робинсън, както гласеше пълното му име — бе оставил паспорта си заедно със значително количество чекове на „Американ Експрес“ и малка купчинка долари.

Бауман прибра паспорта в джоба си, после бързо преброи наличните (двеста и двайсет долара) и чековете (хиляда и петстотин долара). За миг се поколеба дали да не вземе и тях, после реши да се въздържи. Когато господин Съмнър Ч. Робинсън се върнеше, той можеше да реши (или не) да отвори сейфа и можеше (или не) да открие липсата на паспорта си. Ако това се случеше, той с голямо облекчение щеше да установи, че парите му са непокътнати, и не бе изключено да помисли, че е сложил паспорта си на друго място.

Едва ли би приел, че някой крадец ще открадне паспорта му и ще подмине парите. Дори след като претърсеше стаята, джобовете на различните си дрехи и багажа, и не намереше паспорта си, той можеше да се въздържи да информира хотелската администрация за неговата липса. Още по-малко вероятно бе да се обърне към полицията. Да, не си струваше да взема наличните.

Мартин Ломакс, адютант на Малкълм Дайсън, вдигна слушалката и се обади в офиса на компанията в Цуг, Швейцария, използвайки засекретената телефонна връзка, за да провери, че необходимите финансови операции са направени и преводът за Бауман е прехвърлен в панамската банка. Ломакс се обаждаше в Цуг вече трети ден подред, защото бе от онези, които мислят за всичко, а шефът не обичаше дори и най-незначителното недоглеждане.

Нещо повече, Дайсън имаше сериозни опасения относно разузнавателните възможности на американското правителство и бе инструктирал Ломакс никога да не обсъжда предстоящи неща по друга линия, освен засекретената. И то не коя да е засекретена линия, защото Дайсън съвсем не бе вчерашен и знаеше, че практически всички фирми, предлагащи кодиращи телефони — в това число прословутата „Crypto A. G.“ от Цюрих — продават алгоритмите си за зашифроване на АНС и ЦПР. Така че не съществуваше такова нещо като истински надежден телефон, освен ако човек сам не се погрижеше да го има.

Затова Дайсън не бе купил своите телефони от някоя от тези компании. Един руски емигрант в Женева бе намекнал тук-там, че търси финансиране за нов проект, предвиждащ създаването на компания за секретна комуникация. Руснакът, специалист по шифри, навремето бе работил за КГБ. Дайсън бе обезпечил първоначалния капитал и това бе помогнало руската компания да бъде основана. Първият прототип на новия надежден телефон бе предоставен на Дайсън. Никакви алгоритми не бяха дадени нито на АНС, нито на ЦПР. Тези телефони бяха истински надеждни и шифрованите съобщения по тях не можеха да бъдат разбити. Само по тези телефони Дайсън и съдружниците му можеха да говорят открито.

Бауман се върна в стаята си и до края на деня се отдаде на планиране.

Начинанието на Малкълм Дайсън наистина бе нещо изключително, но колкото повече мислеше върху него, толкова повече недомислици забелязваше. Дайсън бе направил няколко предположения, всяко от които можеше да се окаже невярно. Освен това милиардерът нямаше никаква представа за особеностите на мястото, където щеше да се проведе операцията, за мерките за сигурност, слабите места — все неща с ключово значение. Дайсън също подценяваше риска Бауман да бъде заловен или убит. Номерът, както се казваше, бе в подробностите, и Бауман нямаше намерение да пропусне дори най-дребната от тях.

Когато пиколото почука на вратата му, за да остави окачените на закачалки костюми, кутиите с обувки и останалата част от дрехите, които бе накупил тази сутрин, Бауман вече бе нахвърлил груб работен план — доста груб, но изпълним, в последното бе напълно сигурен. Той се преоблече и излезе на разходка.

Първото, което направи, бе да влезе в магазин за тютюневи изделия, откъдето си купи фонокарта, която щеше да му позволи да направи няколко международни обаждания от всеки обществен телефон. Намери един такъв в сутерена на някакво кафе и след известно обмисляне на следващия си ход се обади в Ню Хейвън, Кънектикът. Използвайки адреса, който бе преписал от квитанцията към пътните чекове на Съмнър Робинсън, той бе научил домашния му телефон от служба „Справки“.