Джоузеф Файндър - Часът нула

Казано по-просто, шифърът не се бе оказал лек за разбиване, но благодарение на многопосочната и далновидна изследователска работа, която непрестанно се върши в АНС, и на невероятния изчислителен потенциал, който тя притежава, шифърът се бе оказал разбиваем.

— За щастие разполагахме с достатъчно обем материал, за да има върху какво да работим — завърши разказа си Чу. — А сега чуй.

Джордж Фрешет вдигна очи и късогледо го погледна.

— Тези приятели американци ли са?

— Глас-1 звучи като на американец. Глас-2 е на чужденец — швейцарец, германец, холандец или нещо подобно. Не съм сигурен.

— И какво ще правим с това?

— Ще го разпечатаме и ще го препратим нататък, за да ни се маха от главата, приятел. И ще дадем възможност на някой друг да си блъска главата. Що се отнася до мен… — той погледна часовника си — … време е за „Биг Мак“.

Бауман се отби в един железарски магазин до „Етоал“ и купи оттам необходимите му принадлежности, след което отиде в английската книжарница на Авеню дьо л’Опера, откъдето избра два еднакви джобни речника с червени корици от винилова изкуствена кожа. Смяташе да ги използва за кодиране на изпращаните съобщения. После се впусна в къса обиколка на магазините за дрехи из 8-и арондисман и си купи няколко много добри костюма и ризи — вярно, конфекция, но отлично ушити — към които добави колекция от вратовръзки, няколко чифта английски обувки, скъпо дипломатическо куфарче и други аксесоари.

След това се върна в „Рафаел“. Макар още да не бе станало обед, потъналият в уютен полуздрач бар в английски стил с дъбова ламперия вече правеше добър оборот. Той избра малка масичка, седна там, поръча чаша еспресо и без да бърза, прегледа купчина американски вестници и списания: „Форбс“, „Форчън“, „Барънс“ и други. От време на време вдигаше поглед, колкото да провери влизането и излизането на клиентите.

Не след дълго забеляза мъж на възраст малко под четирийсетте — американски бизнесмен, доколкото можеше да се съди по външността му. Дочу и разговора със спътника му — изглежда, младши помощник — защото двамата избраха да седнат на съседната маса. Първият бизнесмен, чиято старателно вчесана тъмна коса изглеждаше посипана със сребро, се оплакваше на втория, че хотелът не донесъл неговото списание „Уолстрийт джърнал“ със закуската в стаята му тази сутрин, макар изрично да бил поискал това.

Късметът на Бауман сработи, когато към бизнесмена се приближи сервитьор с телефон в ръка, обърна се към него на фамилия и включи телефона в розетка на стената. След приключването на явно важния телефонен разговор двамата американци забързано излязоха във фоайето. Там помощникът седна в един от фотьойлите, а партньорът му се качи в асансьора.

Миг преди вратата на асансьора да се затвори, Бауман се вмъкна през нея. Бизнесменът натисна бутона за седмия етаж, Бауман ненужно го натисна повторно и притеснено се усмихна на собствената си непохватност. Бизнесменът, който видимо бързаше, не отговори на усмивката му.

Бауман последва американеца по коридора. Мъжът спря пред стая 712, а Бауман го подмина и се спотаи зад ъгъла. Бизнесменът излезе пак буквално след секунди, облякъл бежов шлифер и понесъл сгъваем чадър.

Не можеше да е сигурен, но ако се съдеше по времето — само няколко минути преди един — имаше голяма вероятност, че двамата американци отиват на делови обяд. Това бе парижка традиция и той добре знаеше, че подобни обеди продължават поне по два часа.

Бауман окачи табелката „Не безпокойте“ на вратата на стаята, в която бяха отседнали американците, сложи латексовите си ръкавици и незабавно се хвана на работа. Макар стая 712 да бе доста по-тясна от неговия апартамент, както можеше да се очаква, в нея имаше всичко необходимо, в това число малък сейф, вграден в ниша до голямото легло.

Сейфът, подобно на всички хотелски сейфове, които Бауман бе виждал, се оказа достоен за аматьор, но предназначението му явно беше само да обезкуражи крадливи камериерки от изкушението да откраднат видеокамера или добре натъпкан портфейл. Беше от типа, който обикновено се вгражда в хотелските стаи от средна категория нагоре: малка, тежка стоманена каса, взидана в уплътнена с цимент ниша, крайно неудобна за повдигане, макар това да не бе невъзможно.

На капака й се виждаше цифрова клавиатура. За да се отвори, трябваше да се набере кодовата комбинация — цифрите се появяваха на течнокристален дисплей — в края на която се натискаше бутонът, обозначен със звездичка, което задействаше по електронен път ключалката.