Джоузеф Файндър - Часът нула

— Така.

— Добре, да видим как става това. Аз знам разстоянието и времето между частите от лентичката, която ни интересува — където е записана последователност от магнитни импулси. От скоростта, с която се върти възпроизвеждащата глава, мога да изчисля този разделящ интервал, който, впрочем, определя онова, на което казваме „периодичност“. Съобщавам на компютъра какво търся и го инструктирам да извлича през равни интервали сигнали с определена продължителност. Въвеждам в него снетата от коничната глава цифрова картина на магнитната информация, използвайки специално оборудване — възпроизвеждащ магнетофон с конична глава, който преобразува аналоговия сигнал в цифров. Това по същество е технологията, заложена в компактния диск и цифровата аудиолента, нали? Е, всъщност е модифициран CD-плейър, способен да чете и възпроизвежда възстановената аудиолента, като че ли е цифрова лента с висока плътност на записа.

— Вижте — не издържа Сара, — компютърните трикове не са най-добрата ми област и точно заради това съм при вас. Да разбирам ли, че не е изключено да сте в състояние да възстановите изтритата лента?

— Да, точно така.

— Колко време може да ви отнеме?

— Самият процес може да приключи и за няколко часа. Но ако трябва да се подходи правилно, една седмица подготовка вероятно ще…

— Окей. Бих желала да наема услугите ви на експерт срещу хонорар. Ще можете ли да получите някакви резултати за два-три дни?

— Три дни? — смая се Гелман. — Хм… теоретично да, но…

— Това би било чудесно — приключи Сара. — Благодаря ви.

Бауман се събуди с пулсиращо главоболие, целият плувнал в студена пот. Лененият чаршаф под него беше мокър, сякаш някой го бе обливал с ледена вода. Той дръпна тежките завеси, за да пусне в стаята ярката утринна светлина. Погледна надолу към Авеню де Портюге, после нагоре към небето и прецени, че трябва да е към осем или девет часа. Днес го чакаше много работа.

Седна за няколко минути на ръба на леглото и започна да масажира слепоочията си, за да отстрани болката. Главата му още се въртеше от кошмарите, които го бяха измъчвали. Беше сънувал, че е обратно в дупката — онази черна килия на ужасите.

Беше понесъл боя — жестокото налагане с тръстикова пръчка, докато си завързан с разпънати ръце и крака за трикракия „кон“, в присъствието на безучастния затворнически лекар. Но дупката или „бомбата“, както я наричаха някои, беше най-лошото място в Полсмур — влажно ужасяващо подземие, което бе изпило всичката му сила и едва не го бе докарало до полуда. Дупката бе мястото, където те завличаха за наказание след сбиване в двора, за удар на бур, а понякога и без по-сериозна причина от тази, че старшият надзирател не е харесал лицето ти. Както и да е, той бе прекарал общо не повече от един месец в нея за всичките години, които бе излежал в Полсмур. Освен другото, хвърлянето в дупката означаваше още престой в единична килия с голи циментови стени, наказателен режим от царевична каша, рядка супа и пак каша.

Нямаше цигари, нямаше вестници, нямаше писма и посетители. Нямаше радио и телевизия. Нямаше никакъв контакт с външния свят, никаква възможност, макар и за малко да излезеш от гадната, вмирисана, неосветена килия, чиито стени като че ли с всеки изминат ден се доближаваха все повече една до друга. Единственото възможно нещо там бе да живееш като животно в клетка, чиято единствена забележителност бе отворената клозетна дупка в пода, от която се разнасяше вонята на собствените ти изпражнения.

Но защо му се присънваше този сън сега? Какво означаваше това? Дали подсъзнанието му не отказваше да приеме, че той вече е на свобода? А може би съзнанието му разглеждаше живота на друго, много по-висше ниво, на което той още не бе излязъл от затвора?

Бауман отиде в банята и си взе дълъг, почти нетърпимо горещ душ. След това облече един от меките хотелски халати, отпусна се в един шезлонг, взе телефона и започна да звъни. Докато говореше — френският му, макар и с лек британски акцент, бе безукорен — разсеяно приглаждаше влажната си коса.

Беше кацнал на „Орли“ от женевското летище „Коантрен“, използвайки фалшивия паспорт, предоставен му от хората на Дайсън. За щастие формалностите при пътуванията в рамките на страните членки на Европейската икономическа общност бяха сведени до минимум през времето, което бе излежал в затвора. Никой не пожела дори да отвори швейцарския му паспорт. Но Бауман не можеше да се довери напълно на този паспорт. Ако бе подправен, беше ли това направено на ниво? Можеше ли да се изключи напълно възможността фалшификаторът да е информатор на швейцарските власти? Ако бе откраднат, тогава съществуваше опасността вече да е обявен за изчезнал и номерът му да е маркиран по съответния начин в компютрите на граничните пунктове. Най-сетне, ако бе получен като нов непопълнен паспорт от някой швейцарски служител в паспортна служба, комуто е било щедро платено, доколко тайна бе останала тази сделка?