Джоузеф Файндър - Часът нула

Не беше възможно да се каже със сигурност на колко години е. Облеклото му — груба вълнена риза, под която се виждаше друга, по-тънка, от трико, не бе типично за университетски преподавател, но от друга страна, хората, занимаващи се с компютри, рядко се отличават с изискана външност. Кабинетът му се помещаваше в Лабораторията по изкуствен интелект, която на свой ред се намираше в едно високо здание на Кендал Скуеър, Кеймбридж.

— Не знам защо имах впечатлението, че вашите хора са доста оправни — започна той, отпивайки кафе от гигантска пластмасова чаша. — Значи в лабораторията на ФБР са се отказали, а?

— Може да се каже и така — призна Сара.

— Разбирам — каза той подчертано вежливо, но без да оставя у събеседниците си съмнение какво му е мнението за ФБР. — От една страна, техникът, с когото сте разговаряли, по същество е прав: не би могло да се твърди, че е лесно да се възстанови изтрита лента. Това е вярно.

Тя извади от куфарчето си черна касета, запечатана в пластмасов плик за съхраняване на веществени доказателства, и му я подаде.

Той сръбна още една глътка кафе, остави чашата, сбърчи вежди и въздъхна:

— Е, може да имаме късмет. Може да се окаже, че телефонният секретар е от старите модели. Или че конструкцията му не е добра.

— Това би ли ни помогнало?

— Може би лентата при преминаване пред главите е играела нагоре-надолу, което би се случило, ако насочващите фиксатори са се разхлабили, така че да позволяват известни отклонения във вертикална посока.

— Значи това би облекчило нещата?

— Да, това би оставило ивичка стара информация над или под онова, което е било записано върху нея.

— Ами ако автоматичният секретар не е от старите или лентовите водачи не са разхлабени?

— Е… — проточи Гелман, — лентата все пак е триизмерна система, нали? — Той отново шумно сръбна глътка и пак припряно остави чашата на бюрото си. — Искам да кажа, че има известна дебелина. А предната и задната страна на лентата се подлагат на различно въздействие в процеса на записа.

Сара не разбираше накъде води тази аргументация, но реши да кимне.

— Така че ако сравните двете повърхности на лентата — продължи той, — ще видите, че има следи от магнитен запис и върху обратната страна. Понякога този метод сработва.

— Какво ще правим, ако не сработи?

— Е, тогава може да се използва ефектът на „прослушването“, който се състои в това, че можете да намерите следи върху една секция на лентата от онова, което е било записано в съседна секция. Изобщо съществуват различни места, където може да се търси информация. Изненадан съм, че във вашата лаборатория не са помислили за тях. — Той неодобрително поклати глава. — Следователно ние бихме могли да сканираме лентата и да я реконструираме двумерно, използвайки техниката на видеозаписа.

— Бихте ли ми обяснили това?

— Става дума за следното — започна Гелман. — Това е специална техника, която разработвам за… ъъ… друго правителствено ведомство на договорни начала. По дяволите, всеки би се досетил, че е АНС. Както и да е… нормално дадена аудиолента се намагнитва — положително или отрицателно — на ивица, нали така?

Сара кимна.

— Но при видеолентата информацията се разполага по различен начин. Тя се записва пак на ивици, но те са под наклон спрямо дължината на лентата, с цел да се събере по-голямо количество информация върху лента със същата дължина.

— Аха…

— Когато дойде моментът тази информация да бъде възпроизведена, видеомагнетофонът използва конична глава, за да я прочете. Това означава, че лентата се движи под ъгъл спрямо главата, разбирате ли ме?

— Да.

— Така че ако ви се налага да възпроизведете наистина тясна ивичка останала информация, която е разположена покрай ръбовете на по-широка лента — независимо дали е вертикална, или хоризонтална — можете да използвате принципа на видеозаписа, като четете с подобна конична глава.

Той спря за миг и Сара енергично кимна, за да го накара да продължи.

— Коничната глава ще сканира лентата под ъгъл, минавайки първо през новозаписаната информация, после и през тясната ивичка останала информация — тази, която ни интересува, нали? При това положение ние ще четем през равни интервали от време части от нея. Останалото е просто боклук. — Гелман говореше все по-бързо и по-бързо, с нарастващ ентусиазъм. — Въпросът е как да се отсее житото от плявата, ако се сещате какво говоря. Как да отделим звука, който ни трябва, от другия, който ни пречи. Е, има само един начин и той е да се напише програма, която разделя едното от другото, така ли е?