Джоузеф Файндър - Часът нула

— Винаги когато ФБР се интересува от имената на нашите гости, ние по презумпция сме забъркани. Работата ми се състои в това, да се грижа за сигурността на клиентите ни. Съжалявам. Обадете ми се, когато получите ордера.

Второто й обаждане беше в „Четирите сезона“, но този път реши да предприеме по-различна тактика. Когато я свързаха със счетоводството, както пожела, тя каза:

— Обаждам се от името на моя шеф Уорън Елкинд, който неотдавна е нощувал във вашия хотел. — Говореше с нотка на досада и уверената интонация на дългогодишна секретарка. — Имаме проблем с едно от плащанията по неговата сметка, така че се налага да проверя отново при вас.

— Повторете името, ако обичате.

Тя издиктува по букви името на Елкинд и й казаха да изчака. След малко в слушалката отново се чу глас:

— Господин Елкинд е напуснал хотела ни на осемнайсети. Сметката му е пред мен. Какъв по-точно е проблемът?

— Виждам, че колекционирате платна — каза Бауман.

— Да разбирам ли от коментара ви, че се интересувате от изкуство? — с видимо удоволствие попита Малкълм Дайсън. Думата „платна“ вместо „картини“ подсказваше, че Бауман може би не е пълен невежа в област като живописта.

Разговаряха вече в основната постройка, чиито стени бяха буквално скрити под картини, най-вече на стари майстори, макар да не липсваха и няколко на съвременни. Колекцията започваше от покритото с мрамор фоайе и продължаваше навътре до просторната трапезария и дори — както Бауман не пропусна да забележи — до антрето към тоалетната в близост до оранжерията. Ростко се бе сгушил между Каналето и Гоген; платна на Франк Стела и Елсуърт Кели, Туомби и Миро висяха редом с Кореджо и Бронцино, Вермиер, Брак и Тулуз-Лотрек. Изумителна колекция, реши Бауман, но гротескно натрупана без никакъв ред. Притежание на колекционер с много пари и без никакъв вкус.

Над позлатена маса в стил „Луи XIV“ в коридора — неудачно осветена, отбеляза Бауман, и неумело показана — висеше „Рождество“ на Караваджо. В един ъгъл на дневната, странно поставени една до друга, се виждаха „Ето човека“ на Антонела да Месина и Модиляни. Едва когато се преместиха в библиотеката, нещо в главата на Бауман прещрака и той изведнъж осъзна какво обединява повечето от картините. Тази на Караваджо например, беше изчезнала преди трийсетина години от параклиса на черква в Палермо, Сицилия; „Ето човека“ беше плячкосана от нацистите от Музея по история на изкуството във Виена. Изобщо много от придобивките в колекцията на Дайсън бяха закупени на черния пазар. След като са били откраднати.

Настаниха се в библиотеката — огромно помещение без прозорци, с висок таван, осветено с мека светлина, идваща от невидими източници, и стени, скрити зад ламперия и безкрайни полици със стари книги. Тук силно, но не неприятно, миришеше на пушек от камина. Дайсън се похвали, че закупил библиотеката в нейната величествена цялост — започвайки с книгите и свършвайки със сводестия таван — от някакво баронско имение край Лондон.

Подът навсякъде бе застлан с древни персийски килими, върху които Дайсън малко трудно управляваше количката си. Накрая той се настани зад малко писалище, а Ломакс — готов да води бележки със сребърна химикалка в голям жълт бележник — седна до него. И двамата бяха с лице срещу Бауман, който потъна в грамадно кресло, тапицирано с тафта на бели и зелени ивици.

— Просто бегъл интерес — отговори на въпроса Бауман. — Но достатъчно, за да знам, че този Бройгел е прекарал доста време в една лондонска галерия, а Рубенс — „Вакханалия“, нали? — е изчезнал от частна колекция в Рим някъде през… седемдесетте?

— Да, „Вакханалия“ е — потвърди Дайсън. — Отлично. Тази на Бройгел се нарича „Христос и жената, заловена в прелюбодейство“ — според мен е чудесна. — Той въздъхна. — Повечето ми платна на Реноар са от Буенос Айрес; Ел Греко, доколкото си спомням, пристигна от Саарбрюкен. За Вермиер ми казаха, че е от музея „Гарднър“ в Бостън, но мога ли да знам със сигурност? Всички Дали са от Барселона, а Сезан… Марти, откъде, по дяволите, пристигна този Сезан?

— Частна колекция в околностите на Детройт — отговори Ломакс, без да вдига поглед от бележките си. — Мисля, че се казваше „Грос Пойнт Фармз“.

Дайсън вдигна умолително ръце.

— Не ме разбирайте погрешно, Бауман. Не съм си слагал качулка и ръкавици, за да открадна тези съкровища. Дори не съм възлагал който и да било от тези удари. Картините просто… ме намират. Предполагам, търговците от черния пазар ме смятат за лесен клиент — човек без родина и така нататък.