Харлан Коубън - Погрешен удар

Мейбъл погледна към Майрън, очаквайки реакцията му. Той се опита да си придаде безразличен вид.

— Анита беше човекът, който ме спаси. Те с Хорас ме изпратиха в клиника, за да се излекувам. Отне ми известно време, но се оправих. Междувременно Анита се грижеше за Терънс, за да не може държавата отново да ми го отнеме.

Мейбъл дръпна очилата от верижката на гърдите си и ги сложи на носа си. После се вторачи в образа на мъртвия си съпруг. Копнежът, изписан на лицето й, беше толкова силен, че Майрън усети как в собствените му очи напират сълзи.

— Когато имах най-голяма нужда от нея — продължи Мейбъл, — Анита винаги беше до мен. Винаги.

Тя отново погледна към Майрън.

— Разбираш ли какво ти казвам?

— Не, госпожо. Не разбирам.

— Анита винаги беше до мен — повтори Мейбъл. — Но когато тя имаше неприятности, къде бях аз? Знаех, че те с Хорас имат проблеми. И не им обърнах внимание. Тя изчезна, а как постъпих аз? Опитах се да я забравя. Тя избяга, а аз си купих тази хубава къщичка, далеч от копторите, и се опитах да оставя всичко зад себе си. Ако Анита просто беше оставила брат ми, е, това щеше да е неприятно. Но нещо я бе уплашило, и то толкова много, че изостави собственото си дете. Просто ей така. И не спирам да се питам какво е било това нещо. Какво може да я е уплашило толкова, че да не иска да се върне двайсет години?

Майрън се размърда на стола си.

— Стигнахте ли до някакви отговори? — попита той.

— Не — отговори Мейбъл. — Затова веднъж попитах Анита.

— Кога?

— Мисля, че беше преди петнайсет години. Когато се обади, за да пита за Бренда. Попитах я защо не се върне да види собствената си дъщеря.

— И тя какво отговори?

Мейбъл го погледна право в очите.

— Тя каза: „Ако се върна, Бренда ще умре“.

Майрън усети ледените пръсти, стиснали сърцето му.

— Какво е искала да каже с това?

— Каза го сякаш беше нещо сигурно. Като едно и едно две. — Мейбъл върна снимката на мъжа си върху телевизора. — Никога повече не я попитах — каза тя. — Според мен понякога има неща, които е по-добре да не знаеш.

Майрън и Уин се върнаха с различни коли в Ню Йорк. Мачът на Бренда щеше да започне след четиридесет и пет минути. Достатъчно за Майрън, за да изтича до апартамента и да се преоблече.

Той паркира неправилно на улица „Спринг“ и остави ключа на стартера. Колата беше в безопасност — Уин го чакаше в ягуара си. Майрън излезе от асансьора и отвори вратата на апартамента. Вътре стоеше Джесика.

Той замръзна.

Джесика го погледна.

— Никога вече няма да бягам — каза тя. — Никога.

Майрън преглътна затруднено и кимна. Опита се да пристъпи напред, но краката му имаха други намерения.

— Какво не е наред? — попита Джесика.

— Много неща — отговори той.

— Слушам.

— Убиха приятеля ми Хорас.

Джесика затвори очи.

— Съжалявам — каза тя.

— И Есперанца напуска работата.

— Не можа ли да измислиш нещо?

— Не.

Мобифонът на Майрън иззвъня. Той го изключи. Застана срещу Джесика. Никой от двамата не мърдаше.

После Джесика запита:

— И какво друго?

— Това е.

Тя поклати глава.

— Дори не можеш да ме погледнеш.

Затова Майрън го направи. Той повдигна глава и се вгледа в нея за първи път, откак бе влязъл в апартамента. Както винаги Джесика беше болезнено красива. Той усети как нещо в него се пропуква.

— Почти преспах с друга жена — каза Майрън.

Джесика не помръдна.

— Почти? — запита тя.

— Да.

— Разбирам — каза Джесика и добави: — Защо почти?

— Моля?

— Тя ли спря? Или ти?

— Аз.

— Защо? — повтори Джесика.

— Какво защо?

— Защо не го стори?

— Господи, ама че въпрос.

— Не е толкова странен. Изкушавал си се, нали?

— Да.

— Било е дори повече от изкушение — добави Джесика. — Искал си да го направиш.

— Не знам.

Джесика изсумтя.

— Лъжец — обвини го тя.

— Добре де, исках да го направя.

— И защо не го направи?

— Защото ходя с друга жена — отговори Майрън. — Всъщност влюбен съм в друга жена.

— Какво кавалерство! Значи се въздържа заради мен?

— Заради нас.

— Още една лъжа. Въздържал си се заради себе си. Майрън Болитар, идеалният тип, моногамното чудо.

Джесика сви ръката си в юмрук и го притисна към устата си. Майрън пристъпи към нея, но тя се отдръпна.

— Държах се тъпо — каза Джесика. — Признавам си. Направих толкова дивотии, че наистина се чудя как още не си ме оставил. Вероятно съм ги извършила, защото знаех, че мога да ги извърша. Смятах, че винаги ще ме обичаш. Независимо колко идиотски се държах, ти винаги ме обичаше. Значи сега трябва да си платя за това.