Харлан Коубън - Погрешен удар

— Защото всички мислят, че го е направил Хорас Слотър — отговори Майрън.

Клей Джаксън застана на един крак.

— Е, и? — запита той.

— Той ли го направи?

— Ти пък защо се интересуваш?

— Защото го убиха.

Клей сви рамене.

— Е, и? — повтори той.

Майрън отвори уста, затвори я и въздъхна.

— Това е дълга история, Клей — каза той. — Просто искам да знам кой сряза сухожилието ти.

Хлапакът поклати глава.

— Не мога да говоря за това.

— Защо?

— Те ми заповядаха.

Уин се обърна към момчето за първи път.

— И ти реши да им се подчиниш?

Момчето застана с лице към него.

— Да — отговори то.

— Човекът, който ти стори това — продължи Уин… — за страшен ли го намираш?

Адамовата ябълка на Клей затанцува нагоре-надолу.

— Да, мамка му.

Уин се ухили.

— Аз съм по-страшен — каза той.

Никой не помръдна.

— Би ли искал да ти демонстрирам?

Майрън се опита да го спре.

— Уин — каза той сериозно.

Найк/Рибок реши да се възползва от факта, че никой не го наблюдаваше, и започна да се надига на лакти. Уин повдигна крак и стовари съкрушителен ритник върху врата му. Найк/Рибок се отпусна безжизнено на земята с разперени ръце. Въобще не помръдна повече. Уин положи крак върху черепа му. Бейзболното кепе падна на земята. Уин натисна лицето му в калната почва, сякаш гасеше фаса на цигара.

— Уин — повтори Майрън.

— Престани! — извика Клей Джаксън, като погледна умолително към Майрън с ококорени и отчаяни очи. — Това е чичо ми, човече. Просто се грижи за мен.

— И върши страхотна работа — добави Уин и отново натисна с крак.

Лицето на чичото потъна още по-дълбоко в меката почва. Носът и устата му се запушиха с кал. Огромният мъж вече не можеше да диша.

Един от приятелите му започна да се надига. Уин насочи оръжието си към него и каза:

— Важна забележка. Не съм добър в предупредителните изстрели.

Мъжът бавно се отпусна обратно на земята.

С крак върху главата на чичото, Уин отново се обърна към Клей Джаксън. Момчето се опитваше да си придаде вид на смелчага, но видимо трепереше. Също и Майрън.

— Страхуваш се от възможна опасност — обясни му Уин. — Когато би трябвало да се страхуваш от сигурната.

Той повдигна крака си и се приготви за нов удар.

Майрън пристъпи към него, но погледът на Уин го накара да замръзне на място. После Уин отново се усмихна. Беше спокойна, леко развеселена усмивка, която показваше, че е готов да нанесе удара. Освен това показваше, че Уин ще се наслаждава на действията си. Майрън беше виждал усмивката много пъти, но въпреки това кръвта му изстина.

— Ще броя до пет — каза Уин на момчето. — Но вероятно ще му смачкам черепа, преди да стигна до три.

— Двама бели — бързо каза Клей Джаксън. — С пистолети. Едрият ни завърза. Беше млад и приличаше на човек, който прекалява с тренировките. Дребният възрастен тип беше водачът. Той ни преряза сухожилията.

Уин се обърна към Майрън и разпери ръце.

— Можем ли вече да си тръгваме? — запита той.

Когато се върнаха в колата, Майрън каза:

— Прекали.

— Аха — изсумтя Уин.

— Сериозно говоря, Уин.

— Искаше информация. Осигурих ти я.

— Не я исках по този начин.

— О, я моля те. Човекът ме нападна с бейзболна бухалка.

— Беше уплашен. Мислеше, че искаме да нараним племенника му.

Уин засвири на въздушна цигулка.

Майрън поклати глава.

— Хлапето вероятно щеше да ни каже.

— Съмнително. Този Сам доста го беше изплашил.

— И ти реши да го уплашиш още повече?

— Отговорът е, да — каза Уин.

— Не трябва да постъпваш така, Уин. Не можеш да нараняваш невинни хора.

— Аха — повтори Уин и погледна часовника си. — Свърши ли вече? Задоволи ли си нуждата да почувстваш морално превъзходство?

— Това пък какво, по дяволите, означава?

Уин го погледна сериозно.

— Знаеш как действам — бавно каза той. — И въпреки това винаги ме викаш.

Тишина. Ехото от думите на Уин увисна във влажния въздух също като изгорелите газове. Майрън стисна здраво волана. Кокалчетата на пръстите му побеляха.

Не проговориха отново, докато стигнаха до дома на Мейбъл Едуардс.

— Знам, че си агресивен — каза Майрън, докато паркираше колата. — Но в повечето случаи нараняваш хора, които си го заслужават.

Уин не отговори.

— Ако хлапето не беше проговорило, щеше ли да изпълниш заплахата си?

— Това не е въпрос — отвърна Уин. — Знаех, че момчето ще проговори.

— Да предположим, че не беше проговорило.