Харлан Коубън - Погрешен удар

— Играта тепърва започва, глупако.

Майрън погледна към Уин, който каза:

— Добре поднесено, но липсва оригиналност. Освен това думата „глупако“ в края звучи излишно. Не съм възхитен от възможностите му да се изразява, но да изчакаме следващото остроумие.

Осемте мъже се скупчиха около двамата приятели. Найк/ Рибок, който очевидно беше водачът на групата, размаха бухалката си.

— Хей, „Чуден хляб“, довлечи си задника тук.

Уин погледна към Майрън, който каза:

— Мисля, че има предвид теб.

— Сигурно, защото и аз помагам за изграждането на силни тела по дванайсет начина — цитира Уин известната реклама.

После Уин се усмихна и сърцето на Майрън подскочи. Хората винаги постъпваха така. Вечно се прицелваха в Уин. Със своите метър и седемдесет и пет, Уин беше половин глава по-нисък от Майрън. Но не беше само това. Русата коса, бледото порцеланово лице, изпъстрено с тънки сини вени, изкарваха наяве най-лошото у хората. Уин изглеждаше мек, ленив и разглезен. От онези типове, които удряш и се пръсват като евтин порцелан. Лесна плячка. Всички обичат лесната плячка.

Уин пристъпи към Найк/Рибок. Повдигна вежди и му се ухили.

— Ти ли ме търсиш?

— Как се казваш, Чуден хляб?

— Търгуд Маршъл — отговори Уин.

Този отговор не се хареса на тълпата. Чу се мърморене.

— Да не подмяташ расистки забележки?

— Не аз наричам хората „Чуден хляб“.

Уин хвърли поглед към Майрън и вдигна палец. Майрън отвърна на жеста му. Ако това беше училищен спор, Уин щеше да е спечелил точка.

— Ченге ли си, Търгуд?

Уин се намръщи.

— В този костюм? — запита той, като подръпна реверите си. — Стига глупости, моля те.

— Какво искаш тогава?

— Искаме да поговорим с Клей Джаксън.

— За какво?

— За слънчевата енергия и ролята й в двадесети век.

Найк/Рибок огледа бойците си, които стесниха кръга около двамата приятели. Майрън усети пулсиране в ушите си. Продължи да наблюдава Уин и зачака.

— Струва ми се — продължи водачът, — че вие, бели момчета, искате отново да нараните Клей.

Той пристъпи по-близо до тях. Очи в очи.

— Струва ми се, че ние имаме право да използваме смъртоносна сила, за да го защитим. Така ли е, приятели?

Бойците изръмжаха в съгласие и повдигнаха бухалките си.

Движението на Уин беше внезапно и неочаквано. Той просто протегна ръка и грабна бухалката на Найк/Рибок. Устата на огромния мъж зейна изненадано. Той се вторачи в ръцете си, сякаш очакваше бухалката да се върне там всеки момент. Нямаше да стане. Уин я захвърли в ъгъла на двора.

После пристъпи към здравеняка.

— Искаш ли да изтанцуваме едно танго, Черно хлебче?

— Уин — обади се Майрън.

Но Уин държеше врага си под око и не му обърна внимание.

— Чакам.

Найк/Рибок се ухили. После разтърка ръце и облиза устни.

— Този е мой, приятели.

Да, лесна плячка.

Огромният мъж се хвърли напред като чудовището на Франкенщайн. Дебелите му пръсти се протегнаха към врата на Уин, който остана неподвижен до последния възможен момент. После Уин се задейства. Притисна пръстите си един в друг и превърна ръката си в нещо като копие. Пръстите се стрелнаха светкавично и удариха ларинкса на едрия мъж. От устата на здравеняка излезе хъркащ звук. Ръцете му инстинктивно посегнаха към гърлото му. Уин се наведе и замахна с крак. Токът на обувката му подкоси краката на Найк/Рибок. Мъжагата се просна по гръб и удари глава в земята.

Уин натика 44-калибровия си пистолет в лицето му. Все още се усмихваше.

— Струва ми се — каза Уин, — че ти току-що ме нападна с бейзболна бухалка. Струва ми се, че ако те прострелям в лявото око, веднага ще ме оправдаят.

Майрън също извади оръжието си и нареди на останалите от групата да хвърлят бухалките. Послушаха го. После ги накара да легнат по корем с ръце зад главите и сключени пръсти. Отне му минута-две, но всички се подчиниха.

Найк/Рибок също вече лежеше по корем. Той протегна врат и изръмжа:

— Няма да стане.

Уин подръпна ухото си с ръка.

— Моля? — запита той учтиво.

— Няма да ви позволим отново да нараните момчето.

Уин избухна в смях и леко подритна главата на мъжа с върха на обувката си. Майрън улови погледа му и поклати глава. Уин сви рамене и спря.

— Не искаме да нараним никого — каза Майрън. — Просто се опитваме да разберем кой е нападнал Клей на онзи покрив.

— Защо? — запита някакъв глас.

Майрън се завъртя към кухненската врата. Млад мъж, облегнат на патерици, изкуцука от вратата. Гипсът върху сухожилието му приличаше на морско чудовище, готвещо се да погълне целия му крак.