Харлан Коубън - Погрешен удар

Уин поклати глава.

— Размишляваш върху нещо, което не е в кръга на вероятното.

— Обясни ми все пак.

Уин се замисли за момент.

— Никога не наранявам нарочно невинни хора — каза той. — Но и никога не отправям напразни заплахи.

— Това не е отговор, Уин.

Уин погледна към къщата на Мейбъл.

— Влизай вътре, Майрън. Губиш си времето.

Мейбъл Едуардс седна срещу него в малката всекидневна.

— Значи Бренда си спомня „Холидей Ин“ — каза тя.

Около окото й все още имаше жълтеникав остатък от синината, но щеше да изчезне дълго преди болката в слабините на Марио. Все още се мотаеха няколко от гостите, но къщата вече беше притихнала. Действителността се беше настанила в мрака. Уин седеше отвън и наблюдаваше.

— Много смътно — отговори Майрън. — Само неясни картини, но нищо конкретно.

Мейбъл кимна, сякаш това изглеждаше напълно обяснимо.

— Беше много отдавна — каза тя.

— Значи Бренда наистина е била в хотела?

Мейбъл сведе очи и приглади подгъва на роклята си. После се протегна към чашата чай.

— Бренда беше там — каза тя — с майка си.

— Кога?

Мейбъл поднесе чашата към устата си.

— В нощта, когато Анита изчезна.

Майрън се опита да не изглежда прекалено объркан.

— Значи тя е взела Бренда със себе си?

— Отначало, да.

— Не разбирам. Бренда никога не ми е споменавала нищо…

— Бренда беше на пет години. Не помни. Или поне Хорас така мислеше.

— Но и вие не ми казахте нищо преди.

— Хорас не искаше тя да знае за това — отвърна Мейбъл. — Мислеше, че то ще я нарани.

— И все пак не схващам. Защо Анита е завела Бренда в хотела?

Мейбъл Едуардс най-после отпи от чая си. После остави внимателно чашата си на масичката. Оправи роклята си отново и се заигра с верижката около врата й.

— Както ти казах и преди, Анита написа бележка на Хорас, в която му съобщаваше, че изчезва. Взе всичките му пари и избяга.

Майрън започна да загрява.

— Но е възнамерявала да вземе и Бренда със себе си — каза той.

— Да.

Парите, помисли си Майрън. Винаги го беше притеснявала мисълта, че Анита е взела всичките пари и е изчезнала. Да бягаш от опасността е едно. Но да оставиш дъщеря си без стотинка изглеждаше необичайно жестоко. Но вече имаше обяснение — Анита беше възнамерявала да отведе и Бренда.

— И какво стана? — попита Майрън.

— Анита промени решението си.

— Защо?

Някаква жена се появи на вратата. Мейбъл я изгледа мрачно и жената мигновено изчезна. Майрън дочу шумове от кухнята. Семейството и приятелите разчистваха къщата, за да я подготвят за следващия траурен ден. Мейбъл изглеждаше състарена от сутринта. Умората се излъчваше от нея като сияние.

— Анита приготви багаж и за двете — успя да каже тя. — Избяга и се настаниха в онзи хотел. Не знам какво е станало след това. Може би Анита се е уплашила. Или е осъзнала, че ще й е невъзможно да избяга заедно с едно петгодишно дете. Няма значение. Анита се обади на Хорас. Плачеше и беше изпаднала в истерия. Всичко й дошло прекалено много. Помолила Хорас да отиде в хотела и да прибере Бренда.

Мълчание.

— Значи Хорас е ходил в „Холидей Ин“? — попита Майрън.

— Да.

— А къде е била Анита през това време?

Мейбъл сви рамене.

— Предполагам, че вече е била избягала.

— И всичко това се случи вечерта, когато изчезна?

— Да.

— Значи Анита е избягала само няколко часа преди да се обади на Хорас?

— Точно така.

— Какво я е накарало да си промени решението толкова бързо? — запита Майрън. — Какво би могло да я накара толкова бързо да се откаже от дъщеря си?

Мейбъл Едуардс се надигна с тежка въздишка и отиде до телевизора. Обичайните й плавни движения сега изглеждаха сковани заради мъката й. Тя протегна колеблива ръка и взе най-горната снимка. После я показа на Майрън.

— Това е бащата на Терънс — Роланд — каза тя. — Мъжът ми.

Майрън се вгледа в черно-бялата снимка.

— Роланд беше застрелян една вечер, когато се прибираше от работа. За дванайсет долара. На площадката пред вратата ни. Два изстрела в главата. За дванайсет долара.

Гласът й прозвуча монотонно и безстрастно.

— Не успях да се съвзема от смъртта му. Роланд беше единственият мъж, когото съм обичала. Започнах да пия. Терънс беше съвсем малко момченце, но толкова приличаше на баща си, че не можех да го гледам в очите. И затова пиех още повече. После започнах да взимам наркотици. Спрях да се грижа за сина си. Хората от социалната служба го прибраха в сиропиталище.