Харлан Коубън - Погрешен удар

— Не се опитвай да ни залъгваш, задник — обади се Тайлс. — Имаме мотив: тя се е страхувала от баща си достатъчно, за да си извади съдебно нареждане. Намерихме оръжието на убийството скрито под матрака й. А сега разполагаме и с факта, че тя очевидно е изчезнала. Това е доста повече от необходимото, за да бъде арестувана.

— Значи затова сте тук? — попита Майрън. — За да я арестувате?

Маклафлин и Тайлс отново се спогледаха.

— Не — отвърна Маклафлин, като произнесе думата така, сякаш това й струваше голямо усилие. — Но много бихме искали отново да поговорим с нея.

Уин приключи телефонния си разговор и кимна на Майрън.

Майрън се надигна от стола.

— Извинете ме — каза той.

— Какво, по дяволите… — започна Тайлс.

— Трябва да поговоря с партньора си за момент. Веднага ще се върна.

Майрън и Уин застанаха в ъгъла. Тайлс сключи гъстите си вежди и сложи юмруци на коленете си. Уин се вторачи в него за момент. Тайлс продължи да го гледа намръщено. Уин пъхна пръсти в ушите си, изплези език и размаха пръсти. Тайлс не го последва.

Уин заговори меко и бързо.

— Според Норм някой се обадил на Бренда по време на тренировката. Тя говорила и после изхвърчала навън. Автобусът на отбора изчакал известно време, но Бренда не се появила. Когато автобусът потеглил, помощник-треньорката зачакала Бренда в собствената си кола. Тя е все още там. Това е всичко, което Норм знае. После звъннах на Артър Брадфорд. Той знаеше за заповедта за обиск. Твърди, че по времето, когато сте сключили малката си сделка за защита на Бренда, заповедта вече е била издадена и оръжието — намерено. Оттогава той се свързал с няколко от високопоставените си приятели и се разбрали да се действа внимателно с госпожица Слотър.

Майрън кимна. Това обясняваше дипломатичното отношение на ченгетата. Маклафлин и Тайлс очевидно искаха да я арестуват, но шефовете им ги възпираха.

— Нещо друго? — запита Майрън.

— Артър доста се разтревожи от изчезването на Бренда.

— Обзалагам се, че е така.

— Иска веднага да му се обадиш.

— Е, невинаги получаваме това, което искаме — каза Майрън и погледна към двамата детективи. — Добре, трябва да изчезна оттук — добави той.

— Имаш ли някаква идея?

— Детективът от Ливингстън. Един тип на име Уикнър. Той почти поддаде, когато говорих с него на игрището на детската лига.

— И мислиш, че този път ще се разприказва?

Майрън кимна.

— Да — отговори той.

— Искаш ли да дойда с теб?

— Не, ще се оправя. Трябва да останеш тук. Маклафлин и Тайлс не могат да ме задържат законно, но може и да опитат. Замотай ги вместо мен.

Уин почти се усмихна.

— Няма проблеми — каза той.

— Виж и дали можеш да откриеш човека, който е вдигнал телефона по време на тренировката на Бренда. Който и да й се е обадил, може да се е представил. Или пък може някоя от съотборничките й да е видяла нещо.

— Ще проверя — каза Уин, като подаде на Майрън скъсаната стотачка и ключовете от колата и посочи мобифона си. — Дръж линията отворена — добави той.

Майрън не си направи труда да се сбогува, а бързо излезе от стаята. Чу гласа на Тайлс зад себе си.

— Спри! Копе…

Тайлс се затича след него. Уин застана пред ченгето и му препречи пътя.

— Какво, по дяво… — започна Тайлс, но не довърши изречението.

Майрън продължи напред. Уин затвори вратата. Тайлс не можеше да излезе от стаята.

Майрън изскочи на улицата, хвърли банкнотата на чакащото ченге и се метна в ягуара. От службата за справки бързо му съобщиха адреса на Илай Уикнър и телефонния му номер. Майрън набра и Уикнър отговори още на първото позвъняване.

— Бренда Слотър изчезна — каза Майрън.

Мълчание.

— Трябва да поговорим, Илай.

— Да — отговори пенсионираният полицай. — И аз мисля, че трябва.

Пътуването му отне около час. Нощта вече се бе спуснала и районът около езерото изглеждаше изключително тъмен. Нямаше улични лампи. Майрън намали. Улицата беше тясна и само отчасти асфалтирана. В края й фаровете му осветиха дървена табела с формата на риба. На табелата пишеше: „Семейство Уикнър“. Майрън си припомни госпожа Уикнър. Тя беше надзиравала павилиона за храна на игрището на детската лига. Косата й беше толкова изрусена, че приличаше на слама, смехът й беше гърлен и никога не спираше. Преди десет години беше починала от рак на белия дроб. Оттогава Илай Уикнър живееше съвсем сам.

Майрън отби по частния път. Гумите му заскърцаха по чакъла. Лампите светнаха, вероятно задействани от детектор за движение. Майрън паркира колата и излезе в меката нощ. Хижата на Уикнър се намираше точно до водата. На дока се различаваха закотвени лодки. Майрън се вслуша, за да чуе плясъка на вода, но нямаше такъв. Езерото беше абсолютно тихо, сякаш някой му бе сложил стъклен похлупак, за да го пази през нощта. По неподвижната повърхност проблясваха светлинки. Луната висеше отгоре като хлабава обица. Върху клона на едно от дърветата стояха прилепи, които приличаха на миниатюрни кралски часовои.